Skip to content

from the February 2017 issue: International Graphic Novels: Volume XI

Reviewed by Ariell Cacciola

For a book full of so much mystery, the creative mission of Han Yujoo’s The Impossible Fairy Tale is remarkable for its author's openness about choices regarding how to tell stories, how an author reveals information, and the dissecting and peeling away of the layers of artifice inherent in the reading and writing of fiction.

Broken into two parts, Part I begins with Mia, an average twelve-year-old in an average neighborhood attending an average school in South Korea in the 1990s. She is concerned with moving up to middle school, getting a new pullover, and trying out a new haircut that her mother surely wouldn’t like. It is also noted that Mia’s name means both “beautiful child” and “lost child,” dual markers that make the reader want to pay attention to her even though she carries on like as one might expect of a schoolgirl. However, Part I soon alternates from Mia’s story to that of the Child—described as more monstrous than human—a peer who is not even given a name. The Child is mostly ignored by her fellow students and completely ignored by the few adults that populate the novel. Every day, the Child comes to class with a new wound, be it covered bruises or a fingernail yanked clean off, leaving behind a wounded, bloody nub. Even with her stark abuses and injuries, The Child is meant to be erased, both by her thoughts and the author’s. 

She wishes she could be erased. But every time she tries to erase herself, she only grows darker. Every day, she grows darker. Enough for her body to gobble up her shadow. At school, she exists like a shadow. Or she has become a shadow and is absent.

The Child is able to lurk and ooze, yet she is not the only alarming aspect of this fifth-grade classroom. The adults, both parents and teachers, are always on the periphery, if not completely absent. The homeroom teacher is entirely oblivious to a horrid game the boys play in the back of the classroom called the fainting game, which entails choking each other until losing consciousness. The children also buy baby chicks from a street vendor with the intent of dropping them to their deaths from the roof of a building. Horror and violence permeate their lives and the narrative. Even happy Mia who likes her colored pencils and chatting with her desk mate, often perks up to explain that a fountain pen would be an ideal murder weapon, or so she once read in a detective novel.

The Child has a story too, but as she is constantly erasing herself, her actions throughout each chapter become more vividly heightened. With an unknown identity, the reasons for her behavior are frightening and enigmatic. After school hours, she sneaks back into the classroom and writes extra lines in the other students’ journals: “I hate you;” “Park Yeongwu killed the chick;” “I want to kill, too.” To the Child, she is revealing the children’s secrets, because otherwise the explicit thoughts written down for the privy of their homeroom teacher are generally mundane. When the teacher reads these addenda, he is horrified and threatens to get the police involved if no one steps forward to claim responsibility. In a world where the adults do not notice children strangling each other on a daily basis, it becomes even more horrifying that a generally benign transgression is what the teacher focuses on and takes seriously. 

The bluntness of the violence is shocking, but somehow a natural part of the world that the author has built. It propels the narrative forward without ever quite normalizing it. The book creeps into the realm of horror reminding the reader that fairy tales were not originally stories of fluffy princesses and riches, but tales of nefarious sharp-toothed monsters, and atrocious and brutal outcomes. Part I ends with a provocative, but somehow anticipated ending.

In Part II, Han plays with a more experimental narrative, and while it does not have the same grounded feeling as Part I, the examination of storytelling is at the forefront. Here the narrative voice moves to first person, a mostly unknown narrator probing the events leading up to the shocking end of Part I. It's this narrator who questions what it is to write, how a story is told, and how an author manipulates the reader through the artifice of fiction.

Don’t be deceived by these words. I can package a certain story as a dream and tell it that way. I can disguise my childhood, and as I disguise it I can make allusions, and as I reveal details about allusions, I can make them appear fictitious, and in this way, I can deceive you all.

Explicitly name-checked with admiration by the narrator of Part II is Maurice Blanchot’s Death Sentence, a short work about the inability to write a story until time has passed. Death Sentence acts as a sort of key for reading the more opaque second-half of the novel. Bits of Part I are re-written and magnified with the idea of reading and writing as a shared experience. It’s as if the author is asking the reader, what do you expect from a story?

Janet Hong's translation retains Han's idiosyncratic play, her sense of mystery in language and thought. This play is so important to the project of the novel, wherein Han rewrites and reiterates details, words, and phrases, and scenarios. She is at her best in the concrete details of the novel, like the repeated images of the Child’s nubby, painful fingers, and Mia’s beloved expensive colored pencils. Less successful are those passages where the author is emphasizing a connection between an abstractraction—for example, a character’s dream—and the folded pathways of written language. During these less successful moments of recursive language, Han's constructs can hinder the momentum of her story-telling, occasionally even slipping into sloppy lyricism: “Brick you don’t look at brick me. Brick words don’t remember brick words. Brick dawn, brick morning, brick evening, brick night.” In these moments it can be difficult to unpack the author's intent. But that’s fine. The Impossible Fairy Tale is gripping in its horror, making commonplace environments completely unsettling, and the examination of story-telling itself, a curious endeavor. 

from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

Two Poems

Tijelo tvojih nemira

 

gradovima se protežemo

polja izbjegavamo

u muzeje rijetko navraćamo

 

brojiš li mjesta sahranjena

koliko ćemo ih još obići

ja im više ni imena ne znam

 

po planinama vrištimo

na policama biblioteka zastajemo

kvalitetne memljivosti galon

da ispijemo

 

u koliko njih ćemo ostariti

ima li ičega

dopadanje tvoje da zasluži

 

ne zaustavljaj me sada

imam knjigu vrijedniju od Biblije

vodi me novim gradovima

 

podgrijaću ti jučerašnju samoću

sve sam naučila

tišinom se tek ponekad posiječem

tebi povod za prigovor pronađem

 

zagrizi paučinu što spaja nas

ne čuvam riječi u čarapama

tumače mojih strasti rastjeraj

potkupi date nam vodiče

 

mrvice neka ostanu kao zavjese

dana u kome okupaćemo se zajedno

obući nova odijela

leći u kovčeg

i poklopiti ga

 

Predvorje smrti

 

jutros su brodovi isplovili iz luke

u moju odbranu niko neće stati

 

još koji čas i prepuštena biću

zapisničarima moje nagosti

 

na tvojim vratima zakucaće glasnik

s viješću o onome što tek desiće se

nudeći ti vremena dovoljno da zakasniš

 

na meni valovi umiraše

u grupama iščezavaše ogrezli u bijegu

 

iz mene šapat svih krajeva svijeta

osvajačima tajne otkriva

 

raširena sam nalik obali

 

poda mnom kreveti cvile

– ne biram položaj fetusa

da zaspala bih

 

zamršenih čula će me izvesti

pred kupce slutnji

čežnjom da ne procurim

i pločnike tjeskobnosti ne zavedem

 

riječi moje mene ne obavezuju više

riječi mojih mene će osloboditi

prije mraka i novog zločina

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

Vrijeme

Nije kasno da pišem o vremenu.

Nije kasno da pišem sad o vremenu.

 

Moram ostaviti putokaz, jer počinje da duva jugo

u sred decembra.

Takve prilike

znaju navesti čovjeka da zavoli pogrešnu stvar

ili pogrešnu personu.

 

Veliki stanični sat ne radi već dvadeset i pet godina.

Njegove crne, rimske pruge

prijete ukočenom

preciznošću,

isto kao smrt.

Ona izgleda probirljivo, mada joj je sasvim nebitna

željeznička vreva,

u kojoj niko

zapravo

ni sa kim ne razgovara.

 

Ne gledaj na sat.

 

Između moje racionalne namjere i tvog iracionalnog

vremena,

nema ništa drugo osim vozni red.

Pročitaće ti ga grbava starica

sa tugom poljskih pjesnika.

 

Pejzaž je prekrasan!

Liči na velike ideje drugova iz djetinjstva.

Zlatne palate koje smo izmaštali,

neonske bazene, šarene porodice,

djecu od dragog kamenja...

Da ne nabrajam,

sve se vidi kroz promičuće prozore.

 

O vremenu su svi već sve rekli.

Teško da se može dogoditi štogod novo, osim još par

dirljivih redaka,

koji će uglavnom govoriti nešto isto.

 

Nema važnije Prošlosti, ni manje važne Sadašnjosti

na ekranu,

dok se naprijed može istim imenima.

U tom brlogu najteže pada sjećanje.

 

Ali vječnost nameće školski zadatak.

Upravo sad.

 

***

 

Pred tobom igra ciganska mečka,

navođena ritmičnom bukom vlasnika.

Stravična slika iz djetinjstva košta šaku sitniša,

a nekad Užas igra za džabe.

 

Ne znam kad ćeš stići.

 

Ne mogu ti obećati mnogo osim sive ulice

i strasnog mraka u martovske ide.

Proljeće uvijek donosi pregršt preživjele truleži,

nedosanjanih zimskih ljubavi

što drhte da se utope u ljetu, bijelom vinu

i mušuljama.

 

Zato ne žuri.

 

Naši gradovi nemju trgove koji nose velika imena.

To nijesu revolucionarni, krvavi pločnici,

već betonske kurve kojima imena mijenjaju

onako – kako se mijenja pohotnost vladara. 

Preko njih je ustvari najbolje preletjeti.

 

Nekoliko nedostajanja i negacija,

čisto da se bude dosljedan

neviđenim božijim čudima, odvešće te

pravo.

 

Nipošto ne skreći ni desno, niti lijevo.

Tamo,

kažu,

vlada bezmjerje...

 

***

 

Smrt je neznalica.

Ako budeš strpljiv,

mogao bi da je nadmudriš u partiji šaha,

Antoniuse.

 

Dijete je vuklo majčinu ruku,

reklo je tiho: „Eno ga neki čovjek“.

„Ne boj se sine“, prošaputala je majka,

i njen topli dah ga je ohrabrio.

 

Kroz vjekove uz sladoled od vanile!

Vidiš kako se svijet brzo potroši.

A ti idi ipak da osvojiš nju,

(smrt nije uvijek ženskog roda)

jer jedina istorija koja postoji

je između muškarca i žene.

 

***

 

Neki muzičari pjevaju o drugim gubtinicima,

i o novcu.

 

Trupa glumaca ne žuri nigdje.

Ponudiće ti mladu glumicu,

zato što si vitez i dobro izgledaš na sceni.

Ti dostojanstveno uđi u svoj lik,

oslobodi Helenu ili Dulcineu,

i uživaj slavu.

 

Na kraju ćeš ipak morati da umreš,

ali ne ide to sad...

 

Čak i kad umreš, još nekoliko narednih sati

nećemo biti sigurni u to,

zato ne brini... Na vrijeme si.

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

[Rana otvorena]

***

Rana otvorena

Pod pijeskom

vrelim doziva

nebo gledam

drugim očima

zvijezda

nalik na obrvu

me gleda

Napuštam

ono gdje

nekad sam

bila

ćutim bol

sad sam svila

 

***

 

Bjelinom tijela tvoga

Sjenka moja se prlja

Po suzi kost pada

U vodi

Iza vode

Nagost pliva

Svila je noćas tvrda

San

Voda

I ja

 

***

Zima bola mojega

Prstima opipava tijelo mi snova.

Glas u glasu šapće uhu u uhu.

Voda mene pije dok ja ispijam nju.

 

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

Откъс от АДРИАНА

Адриана била ехидна, раздразнителна, порочна, зла, декадентски прокълната съм, като бодлеров стих съм, мислела, и отдавна е свършено с мен и отдавна е взето решението, и нямам път назад или напред, и нямам път, красотата є разцъфтявала върху тинята на пороците, кожата є ставала все по-млечно бяла, косите є все по-гъсти, по-черни и по-лъскави, колкото повече перверзни нощи прекарвала, толкова по-невинна и по-млада изглеждала, грехът и ексцесиите само подхранвали красотата є, само в очите є можело да се усети стаеният звяр, но тя ги криела, криела очите си от хората, за да не ги плаши, за да може да бъде с тях, за да не бъде сама в покварата си, за да бъде с хора, все пак с хора, а не с животни като в картините си, само в очите є стоял стаен звярът, очите на рис и дива котка, очите, които подплашвали хората, била от падналите, от развратниците, от блудниците, от греховните, от егоистите, от иродиадите, които сластно се увивали около порочните си идоли, била самото разложение, била проядена и погнусена, изпълнена с отвращение към себе си и нямало спасение, и нямало спасение. Нарочно не искам да влизам в подробности, нарочно не искам да назовавам детайлите, казала тя на Юра. Това са грозни неща и ти не бива да ги знаеш в подробности, в детайли, защото дъното и падението винаги теглят надолу, винаги те засмукват, те са зейнала паст, която погубва човека, независимо какъв е той, дори и в последния му час падението и дъното са готови да го засмучат, за тях е ценен всеки един човешки час, независимо дали пръв или последен, и в предсмъртния си миг можеш да си развратен, блуден, греховен, да умираш в скверност и това ще е духът на дъното и падението, които те дебнат отвсякъде, те винаги дебнат, Юра, запомни това и затова не показвам никога онези картини, защото тяхната чудовищност е прилепчива към душите ни и затова не ти разказвам в подробности и детайли за моето дъно и моето падение, защото те могат да полепнат по теб и някой ден да те разболеят, детето ми. Веднъж завинаги се бях причислила към злите и прокълнатите. Веднъж завинаги смятах, че дъното и падението са непоправими и непреодолими. Всъщност тя винаги била искала да се самоубие, Теодор, това било нейната болест, не искала да живее, самоубийството още от дете я очаровало, хипнотизирало я, усещала смътно, че трябва да умее да прахосва и живота си, щом е толкова богата, щом била прахосница, да бъдела тогава прахосница до край, прахосница и на живота си, не можела да си позволи да бъде полупрахосница, полуразсипница, не можела да си позволи с нейния мащаб и мощност да живее в полуистини, в полужестове, ако нещо съществувало, то трябвало да съществува в своята крайност, в своята цялост, в своята безвъзвратност и след като била така неимоверно богата, тя трябвало да бъде богата и с живота и съдбата си, трябвало да ги пилее и раздава на простосмъртните, а не да пази за себе си годините, здравето, живота си, не трябвало да се грижи за живота си като полубедните, като полубогатите, които треперели над него, тя трябвало да може да бъде способна във всеки миг да изгуби живота си. Затова самоубийството я дебнело отвсякъде. Като че ли било край нея и с всеки изминал ден все повече се приближавало, мамело я, привличало я, изяждало частица от нея, била съвсем сигурна в съдбата си, в своето фатално предопределение, затова така лакомо гребяла от удоволствията, затова така преяждала в своя разврат и в своята похот, в перверзностите си, в ненаситния си глад за саморазрушение, самоунищожение, самоизличаване. Била много порочна, Теодор, което си личеше и от картините, защото забравих да ти кажа, нарочно или не, че в картините имаше съвкупления, съвкупление на хора с животни, но това вече не мога да го разказвам и изговарям, невъзможно ми е да го изговарям и описвам, Теодор, екстазите на тези хора от нейните картини по време на съвкупление, и това въобще всъщност не може да бъде наречено екстаз, а пароксизъм или не зная какво, Теодор, ти най-добре познаваш думите, бях толкова порочна, казвала Адриана, че хората дори не смееха да разказват за мен от срам, че би им се наложило да изговорят подобни неща, не смеели да ги споделят, изчервявали се дори, когато чуели отделни детайли от тях, тези детайли отблъсквали дори разпаленото им до неистовост въображение, беше ги срам да разказват тези истории и именно затова те никога не стигнаха до ушите на моите родители, може би са стигали до ушите на баща ми, но най-вероятно той само е махвал с ръка, приемал ги е като фантасмагорични и абсолютно неправдоподобни, като глупост или завист, макар че и най-големите завистници по онова време не биха посмели да му разкажат за тези истории, от жалост към един баща, и най-овълчените му врагове не биха могли да изреждат безобразните оргии на покварената му дъщеря – най-странното е, Юра, че всичко това не ми доставяше никакво удоволствие, най-много моментно, аз просто бях очарована от падението си, бях очарована от дъното, в падението и в дъното има доста чар в началото, като всяко ново нещо, след това става не по-малко скучно от всичко останало и бързо омръзва, не ми се описват подробностите не защото са срамни или извратени, предполагам можеш да се досетиш, че срамът от тези ексцесии отдавна се е оттласнал от мен, не ми се описват, защото в същността си са скучни, срамно скучни за едно падение, за едно самоунищожение, защото едно падение, Юра, едно самоунищожение също трябва да бъде бляскаво и грандиозно или поне артистично и заразително, поне да изпълни цялата ти душа с греховност, поне да ти осигури дъното, за да можеш после да паднеш на колене и да плачеш, но това е лукс, който порочността и развратът не могат да го осигурят Юра, а въображението ми вече загниваше, все повече загниваше и се разкапваше и не успявах да измислям други, все нови и нови перверзности, заради леността, която ме обездвижваше, заради погнусата, която изпитвах към себе си, все пак бутилката уиски и цигарите бяха далеч по-приемливото състояние и в онова алкохолно опиянение най-много исках да се самоубия, като че ли предизвиквах самоубийството да се приближи още по-близо до мен, за да може да бъде извършено, казвах си ето, след такава свинщина вече не можеш да живееш, нямаш място в този свят, нямаш право да го мърсиш с присъствието си, нямаш право на изгрева и оставах в стаята си, и пусках пердетата, и лежах, и пиех луминал и заспивах наркотичния сън, и се пробуждах, и отново пиех луминал, защото иначе трябваше да пия уиски, не исках да бъда в съзнание, исках съзнанието ми да изчезне от замъгление, за да не чувствам досадата, погнусата, скуката, това, че нямаш какво да правиш, във всеки един момент не знаеш какво да правиш със себе си и със света, и няма къде да отидеш и няма къде да се скриеш освен в уискито и в съня и онзи сън беше подобен на смърт, Юра, такава непоносимост към живеенето, че единственият изход беше смъртта. Като че ли дните ми бяха отмерени в някаква скала, в нея имаше червена течност, тя все повече намаляваше. Аз я виждах – кръвта си, как изтича и когато тя свършеше, аз трябваше да глътна шепата луминал и щеше да бъде това. Щеше да бъде приключено. Щеше да бъде сложен финал. Ето това усещане. Това усещане, че самоубийството дебне отвсякъде. Че си попаднал в лапите му и няма измъкване.Че това е единствено възможното, единствено доброто, че е въпрос на съвсем малко време, въпрос на няколко седмици, докато се изтърпи лятото. Защото лятото с неговото великолепие беше съвсем невъзможно за това самоубийство, колкото и странно да ти звучи, Юра, лятото и синевата му нямаше да приемат едно самоубийство, колкото и нелепо да ти се струва това разсъждение. Нямаше да му отдадат нужната почит, нужното отвращение. Самоубийството ми и цялата му чернилка щяха да потънат в синевината и лазура на лятото, зеленината също щеше да го погълне, нямаше просто да остане и помен от самоубийството и неговата чернилка. Затова трябваше само да се изчака края на лятото, да се изчака края на това великолепие и синева, края на тази необятност и топлота, в които се разгръща морето през лятото, края на това бездънно синьо небе и звездите нощем. Решено беше. Решението беше взето. Краят на лятото.

Тази предопределеност, тази сигурност, че ще го направиш. Дори сега, един век по-късно, тук Адриана се засмя с нейния внезапен, стрелкащ се като прилеп, прилепен смях, тя винаги се засмиваше така, когато ставаше дума за нейната възраст, за моята древна възраст, така се изразяваше, да не смяташ, че е приятно, Юра, да си на деветдесет и три, но не зависи от теб, както не зависи от теб, че си толкова красива, че имаш тези керемидени коси и кафяви очи, ти нямаш нищо общо с това, Юра, то е на Бог, а не на теб, ако ме разбираш какво искам да кажа, но трябва да станеш на моята възраст, за да разбереш, че съдбата не понася категоричните човешки решения, не само че не ги понася, не само че ги осуетява, а и по най-безпардонен начин се изсмива, кикоти се, подиграва се с тях. Една сутрин аз не само че се събудих сравнително рано, не само че успях да стана и да закуся в сравнително добро настроение, но и успях да се озова на градския плаж заедно с Червенко на две крачки зад мен, разбира се, озовах се на плажа сред блъсканицата, гмежта, простолюдието – започвах да рисувам картина, в която ми трябваха голи тела и телесност, лицата нямаха значение, можеха и да не се виждат, интересуваха ме телата, телесната отпуснатост, телесната грозота и уродливост, мисля – и тук отново внезапните прилепи на смеха, – мисля, че жадувах да срещна точно такъв модел, какъвто съм аз в момента, исках да срещна себе си на деветдесет и три, макар че тогава още не знаех – толкова древни същества никога не ходят на плажа, за да не оскърбяват морето с присъствието си, или ходят само на безлюдни, съвсем пусти и сурови плажове. Ако тогава бях видяла себе си, веднага щях да се харесам, да се нарисувам, тогава аз търсех именно подобна физическа форма, каквато е сега моята, Юра, близка до уродливата, в онзи августовски и сияен ден, в онова великолепие на август и слънцето, в онзи режещ, жесток блясък на август, в напоената с бляскавост утрин, аз се озовах не другаде, а на плажа, градския плаж, в блъсканицата, в гмежта, в простолюдието, за да търся себе си на деветдесет и три и нямаше как да се намеря, бих била упоена от щастие, ако бих намерила модел като себе си в момента, бих неповярвала на очите си, ако бих се предположила на деветдесет и три години, тази моя изкривеност на костите би ми се сторила неправдоподобна, тази извитост на всеки мой пръст би ме омагьосала, тази провиснала като мокър чаршаф кожа върху кривите кости щеше да ми се стори опустошителна, безбройните бръчки по така нареченото ми лице щяха да бъдат най-голямото предизвикателство, ако се бях срещнала тогава, щях да платя на този модел богато и пребогато, щях да го наема и да го откупя до края на живота му, щях да го рисувам и изучавам в упоение, защото щях да съм сигурна, че това е подигравката на Бог с човека – да допусне едно същество да съществува в този вид, в тази старост, но не, не се срещнах тогава на плажа в онази августовска утрин, напоена с блясък, слънце и синевина, не се срещнах, макар че трескаво се търсех сред градския плаж, сред блъсканицата, гмежта, вървях през плажа и безсрамно разглеждах телата, търсех своето деветдесет и три годишно тяло, което да ме порази в своята смаленост и неправдоподобност, в съвършената си чудовищност, търсех се като древен ловец, който трябва да хвърли примката на своята плячка, за да не умре от глад, търсех се, за да имам материално доказателство за иронията на Бог към света.

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

Tomato

ТОМАТО

 

11 юни, 2010

Аз се казвам Христо Христов Христов и съм тука на гости на дъщерята.  На дъщерята и зетя, де. Радослава се казва. Не зетя, а дъщеря ми. В Америка, в щат Калифорния живеят. Изкараха ми виза пролетта и ме докараха тук. Както и да е.

Започвам да си водя дневник в този тефтер – дъщерята ми го даде. Аз от отдавна все си мисля да си водя дневник, а все няма какво да пиша в него. Не че съм имал дневник, та да съм се чудел какво да пиша в него, нямал съм, но казвам и да бях имал – същата работа. Каквото имах за казване, все с Елена си споделяхме и съм нямал нужда да го пиша. Но Елена я няма вече. Затова и дъщерята ме прибра в Америка, защото моята другарка в живота, Елена, почина. Много ми е тежко и пиша в този тефтер сега, но ми е тежко. Няма да споменавам тука моята съпруга...

 

*

13 юни, 2010

Ще гледам да не пиша за Елена, защото като мисля за нея много се омъчнявам, а и ако някой човек един ден намери тоз тефтер и прочете каква жена беше Елена и на него ще му стане мъчно. За Елена. Не за мене. Мене – какво ми е – дъщерята ме взе тука, уж за да съм се поразасеял, незнамси какво. Не че ако беше ме повикала щях да откажа, ама все пак, друго е като те повика човек, а не така да ти изкара виза за една седмица и хоп в Америка. Ама...както и да е... не, че се оплаквам нещо.

 

*

14 юни

Зетят не е лош човек, ама не разбира от дума. Имам предвид – не разбира дума български. То не че аз разбирам американски, ама пък и не съм женен за Радослава. Аз нали, ако Елена не разбираше български, щях пък малко от малко да понауча какъвто там език говори. Жена ми е, нали. Ама както и да е. Искам да кажа – зетят не разбира български. Снощи, връща се той, ходил на магазина, носи едно-друго за ядене,  и аз, нали, помагам му да ги нареди, взел едни домати, оранжерийни де, не градински, каквито имахме ние – е-е-е, домат да ти види окото - като го разрежеш вътре – роса... ама както и да е. Та, викам на зетя, викам му “домат”. Той вика “томато”. Аз пак “домат”. Той – “то-ма-то”. Дъщерята и тя “Томато е” – вика, татко. С “т”. “То-ма-то.” И аз, нали, викам си на ум, бай Христо, първа дума научи вече. Ама ме досрамя да я кажа на глас.  

 

*

17 юни

От два три дена не съм писал, ама защото дъщерята ми изваждаше сошъла. Сошъл, сошъл... а аз не знам какво е сошъл. Трябва – вика – да ти вадим сошъла – вика. Аз, право да си кажа, мислех, че ще ми вадят я мъдрец, я някой вътрешен орган. А то било номер. Сошъл е все едно ЕГН, ама по-друго. Моят сошъл излезе 273 – 02 – 5447. Много хубав. Нашият пръв автомобил “жигули”, с Елена го купихме през 1975 беше с регистрационен номер ВБ 5447. Много хубав номер. Много хубаво Жигули. Слонова кост. Имахме вноска за Лада, ама не изчакахме още две години и взехме Жигули-то. Не съжаляваме. Много спомени имаме с тази кола с Елена, с децата... Много ходехме, къде ли не съм ги водил.

 

*

Неделя,

Дъщерята ме води днес на църквата им. То е хем уж като църква, хем малко прилича на физкултурен салон. Всички, нали, прилично облечени, поздравяват се, възпитани хора, което си е. Седнахме. Отпреде човека им говори, те слушат. После четат от библиите, стават, сядат, пеят, държат се за ръце. А бе – уважителни хора, направи ми впечатление, което си е. След службата ме заведоха при попа им. То не е поп да кажеш като нашите, с калимявка, с брада както си е, ами едно младо момче с костюм. Гледа ме в очите, усмихва ми се, говори с дъщерята, кима. И вече, нали, като тръгваме, пита дъщерята нещо, подава си ръката и казва, на български – “довиждане”.  С акцент нали, ама чисто. Аз му стискам ръката и нали вече знам една дума – “томато”, ама пак ме досрамя да я кажа на глас. Да не излагам Радослава и зета, не за друго.

 

*

Август

Водя си дневник, защото няма с кого да седна една дума да си кажа. Дъщерята по цял ден на работа. Зетя като се върне гледа телевизор. Внучката пред компютъра. Пише си домашните. Много учи внучката. Значи такова свястно дете! Елена се казва, кръстиха я на баба й. И за нея отделно ще пиша. Но, много учи. На Радослава й викам – като майка ти, викам, Елена. Тя все нещо ще чете, все нещо ще се образова, ще учи. И така де.

*

 

Дъщеря ми, Радослава, работи в химическа лаборатория.

 

*

24 август

Със зетя днес ходихме на магазина с колата. Напазарихме, нали. Натоварихме багажника и като тръгнахме да излизаме от паркинга по едно време, нещо като изхърка отзад – хърррр. Спира зетя, слизаме, гледаме, бронята му отзаде виснала. Уж нова кола, пък... ама както и да е. Зетя взе да обикаля, обажда се на жиесем-а си на някого, чуди се, мае се. Викам, чакай, викам, недей да се притесняваш, ще оправим работата. Тръгвам да се оглеждам отстрани по паркинга по бордюрите, да намеря някоя тел и да вържа бронята – то нали се вижда откъде се е откачила, не е да кажеш да е нещо... Търся аз, търся, тука тел, там тел, няма тел никъде. Бре! Избиколих паркинга, отстрани покрай шосето – няма и няма тел. Викам си – как така, коскоджам’ти Америка – да няма тел. Ама прдодължавам, нали, не се отказвам аз, търся. Гледам обаче, зетя тръгнал подире ми с един обезспокоен вид. Викам му – тел търся. Той не разбира. Тел, викам търся. Той “уат”. “Уат” означава “какво” на английски, тази дума я знам също вече. Викам “тел”. И правя ей така с ръцете си, все едно че опъвам змия – “те-е-е-е-е-л”. Зетя не разбира. Гледам го – вади пак жиесема, пак се обажда, ама аз си знам моето – прекрачих мантинелата и почнах да ровя из шубраците наоколо – покрай мантинелите винаги ще излезе някоя тел. По нашия край – тел да искаш. Друго може всичко да е, ама тел има навсякъде. А тука и покрай мантинелите няма тел.

 

*

 

25 август

Значи, моят род е от Беломорска Тракия, тракийци сме. През 1914 година се изселват нагоре към Пазраджик и оттам – Добруджата.  По този въпрос отделно ще пиша. Ама пак си мисля сега... мене ме притесни тази работа вчера – каква ще е таз държава без тел?

 

*

Дъщерята днеска вика... татко...

 

*

26 август

Значи... тука мисля да пиша повече весели работи. От тъжни работи файда няма, а и аз не лошо не държа в себе си. А бе не е точно така – помня и лошото, ама защо да го приказвам?

 

27 август

Днес ме заведоха в центъра на града. Небостъргачи, коли, шумно... Което ми прави впечатление е, че няма бездомни кучета по улиците. Значи, бездомни хора има много – лежат по тротоарите, усукани с едни мръсни одеала, по едни разпрани кашони – лоша работа. Бездомни хора има, а кучета няма. Ама както и да е...

 

*

28 август, следобед

Навремето с Драган акордеониста... Имаше един Драган навремето, акордеонист. Така свири значи! Свиреше, де, искам да кажа. Отиде си Драган, без време си отиде. Той... а бе защо се сетих за Драган сега? Днес, много задушно времето.

 

*

Септември...

Изпратих значи детето до училището, което е на осемнайдет минути пеша, така нагоре се минава и после завиваш вдясно на кръстовището със светофара, оттам надолу и на две пресечки е. Та, оставих детето и на връщане, продължих още надолу по улицата – има едни много интересни дървета тук. От рода на секвоята са – много особени кори имат – сиво, кафяво, а гладки като делфинови кожи. Един път само съм виждал делфин, на Бяла, на самия бряг го беше изхвърлила водата – болен ли беше, ранен ли беше, стар ли беше – можеш ли разбра – едва мърдаше, но още жив. Та съм запомнил кожата му – гладка, нежна, сивкава. И тези кори на дърветата ми напомнят на кожата на тоз делфин. А и за Елена си спомних. Ама както и да е.

И вървя аз, полека лека, и съм стигнал до горната улица. И гледам една баба и един дядо – японци ли, китайци ли, не ги знам какви бяха, но от азиатската раса, и нали, вървят насреща ми по тротоара и, направи ми впечатление – възпитани хора, което си е, поздравиха така с глава, кимнаха ми. И аз поздравих, така с глава. Не че нещо, ама – хубаво ми стана, че поздравяват хората. Ама пак ми домъчня за Елена. Спирам да пиша за днеска.

 

*

8 септември

Оттатък училището има каньон. Снощи стана въпрос нещо и дъщерята вика каньона това, каньона онова. Аз, нали, интересно ми стана, питам я за тоз каньон, тя, спона ми се малко – далеч било, нямал съм бил работа там. Да не съм съм бил ходел, да не съм се бил объркал да не мога да се оправя и да се върна... Не ми стана хубаво, ама както и да е.

 

*

 

12 септември

Оставих сутринта детето на училище и тръгнах да се връщам. Ама не ми се прибира – какво да стоя вкъщи по цял ден.  И тръгнах пак по същия маршрут, полека лека. Пак срещнах японците, пак ми кимнаха, аз пак кимнах. Вървят бавно, един до друг, разхождат се. Какво ще правят хората, разхождат се. Те по пътя си, аз по пътя си... И тръгнах аз надолу, вървя ей тъй, ръцете си съм ги хванал отзад, едно време все се чудех на старите хора дето вървят тъй леко пригърбени и с ръце на гърба, а ей ме на сега – и аз тъй се улавям – с ръце зад гърба. И уж си вървя, ама все се оглеждам за тел. Викам си – трябва да намеря тел, все някъде ще има тел в таз държава. Уредена държава уж, всичкото й наред, а една тел не можеш да намериш по улиците. И търся. Тел, тел, тел, тука тел, там тел – няма тел. Но закучих се аз. А като се закуча, няма отърване, Елена, навремето... ама стига все Елена да споменавам... както и да е. Та, стигнах и до каньона. Гледам така отгоре. Каньон, та каньон. А то, ако питаш мене е едно голямо дере. С храсталак, нискостеблени дървета, вижда се и бук така долу, но различен от нашия, по-дребен и листата му са корави и дребни. А бе – дере. Дере, дере, но е различно. Защото у нас в деретата селяните си хвърлят боклуците. И гражданите и те. Дерето, за нас е грозна работа. Помня, навремето, когато построиха новите блокове в нашето градче – “новите блокове” им викахме, те сега още така им викат, хем че са минали над трийсет години – та построиха новите блокове от другата страна на дерето. И хората от новите блокове си хвърляха боклуците в дерето.

Дойде ми на акъла сега таз работа с даскала... Резил. Ама , както и да е...

 

*

 

Зетя утре заминава в командировка. Така подразбрах.

 

*

18 септември

Оставих детето на училище и пак по познатия маршрут, полека лека, пак видях китайците(а може и японци да са хората), пак си кимнахме, усмихнахме се. На една възраст сме като гледам, ама те двамата се водят, по-лесно им е сигурно. Озеленен е квартала тука, прави ми впечатление, напояват всяка нощ, пръскат пръскачките вода цяла вечер, то ако не пръскат, всичко ще изгори.

И виждам на оградата на комшиите едно птиченце – прилича малко на нашия синигир, ама по-различно. Сиво, с много гладка, обла тъмна главичка и остра черна човчица, а с бяло коремче и дълга опашка. Спрях се на има-няма два метра и го гледам. И то ме гледа. И по едно време каза ей тъй:“цък”. Ама цялото му телце потрепери като каза “цък”. И пак - “цък”. По нашия край не са така дружелюбни сякаш птичетата. “Цък, цък, цък.“ И ме гледа с едно око. “Цък”. Аз се поогледах, поогледах и като се уверих, че няма никой наоколо и аз му казах “цък”. То “цък”. Аз “цък”. То “цък, цък”, аз “цък”, “цък”. После подхвръкна малко по- напред, пак “цък”. Аз – подире му, “цък”. То “цък”, прелети малко, аз – подире му – “цък”. И “цък” тук, “цък” там – гледам оказал съм се неусетно пред каньона. Птичето каза за последен път “цък” и изчезна.

Аз постоях, постоях, та като намерих една пътечка и хоп – надолу в каньона. Полека, полека, по стръмната пътечка, внимавам, нали, да не се изсуля, да падна... И – какво да видя – друга Америка. Едни сухи храсталаци, на нашия глог приличат, ама не е глог; по-надолу хвойнов храст, пак изсъхнал, ама познавам хвойната аз. Едни високи тръстики, като казвам високи имам напредвид три човешки боя високи, вятъра шуми в тях – “ш-ш-ш-ш-ш-ш”. Чуруликат птици, мухи бръмчат, въздуха различен, мирише на прахоляк, на селски път. Оставили са го, хората да си е каквото си е било открай време. Вървя аз по пътечката надолу, спускам се, спускам се и дишам по-начесто така, и сякаш се пообърквам знам къде се намирам – на село ли, в града ли, в Америка ли, у нас ли... Горе само на стотина метра – шосета, къщи, тротоари, коли. Тука – дивота. По някое време съм стигнал до едни върби – уж върби, ама пак различни от нашите – с по-дребен лист. Под върбите – едно кротко ручейче, църцори между камъните. Прегазих го аз и смело, смело – продължавам по пътечката. Тя пък взе да поизвива нагоре. По нея, по нея из прахоляка, докато стигнах до една железопътна линия. Замириса ми на релси, на влак, на Каспичан ми замириса. На Елена сестра й живееше в Каспичан и там ходехме да празнуваме Нова Година, та се присетих.  Значи, аз чувах отвреме навреме влакова свирка тука, питал съм и дъщерята през къде минава влака, ама тя вика, нито ме интересува вика, нито знам. Това са товарни композициии, тука, вика никой не се вози на влак. Защо, питам я няма да ползвате железопътен транспорт? Защото имали били коли. То пък едни коли, дето им висват броните, си викам аз, ама на ума си, на нея не й казах нищо. Както и да е. Намерих железопътната линия. Чакълът, направи ми впечатление не е бял като нашия, ами съставен от сиви и червеникави камъчки. И по едри от нашите. Продължих си аз по прашния пътя, той възвива така малко на север и продължава все успоредно покрай релсите.

И тогава гледам един участък, ограден с мрежа.  И си викам – тука вече дядо Христо, ти излезе късмета. Спуснах се аз и какво да  видя – покрай единия от коловете на мрежата – тел. Ръждясала тел, около два, два  и половина метра – таман колкото ми трябва, а и да остане. Много ме зарадва таз находка. Взех аз телта, понавих я на кравай и – да ме няма. Хубаво ама по едно време пътечката се разклонява на две. Коя да хвана, викам си, коя да хвана – хайде, викам, тази надясно и надолу. Стигнах пак един върбалак, а после и една рекичка – по-голяма от предишната. Повървях още малко покрай рекичката и таман взех да се оглеждам как да я прецапам и виждам какво? – един доматов храст. Не много голям, нито много малък, малко поовяхнал, ама здрав. Доматово растение. И на него – един домат. Домат! Истински домат. Брей как се зарадвах. Огледах се наоколо за още – викам да не съм попаднал в нечия градина – не. Не съм. Само този храст, кой знае как попаднал там в пустоща и се хванал, вързал, та и дал плод. Поседнах аз да почина и да му се порадвам на тоз дивак. Как си беше намерил място в дерето, хем до вода, хем по-настрани и на склон с югозападно изложение. Природа. Викам си, тоз нехранимайко да го извадя оттука, да го засадя на дъщерята отзад в градината из цветята – хич няма да се усети – дали ще се хване? И заетя като се върне от командировка – домат.

И не съм усетил как е минало времето и деня превалил баира отсреща. Дали нещо съм се поуморил, дали ме е хванало слънцето, не знам, може и изригвания да е имало, а тука като не разбирам какво казват по телевизора, не знам кога има, кога няма изригвания. Както и да е.

После вече помня само как съм пред една магистрала. Четири, пет платна в една посока, и още толкоз в другата. И коли фучат - фиу, фиу, фиу, фиу, много кола, много нещо. Чакам, чакам удобен момент. Викам си, бай Христо, трябва да я минеш тая бела, да се прибереш в къщи, докато не се е върнала дъщерята. Ама сигурно всички коли и те така си мислят – да се приберат в къщите си, при техните си дъщери. Фиу, фиу, фиу. Поемам аз дъх, прескачам мантинелата и бегом. Бре, как стигнах до средата, не знам. Фиу, фиу, фиу. А големите тирове като избучат – буу, буу, буу – аха да ме издухат. Ама нали стигнах героически аз до средата на магистралата, прекрачих мантинелите и зачаках – викам си и до отсрещната страна ще го докарам. Колко дълго съм стоял там – пак малко ми се губи. После чувам сирени и гледам две полицейски коли – бурканите се въртят, мяу – мяу, говорят нещо по високоговорител, една полицейска кола спира от едната страна на мантинелата, другата от оттатъчната. Слизат полицаите, четирима на брой, единият много едър, чернокож, едно по-младо момче, друг на средна възраст, здрав такъв и гледа лошо, и една жена – тя още по-лошо гледа. Бре. И ме приближават така внимателно, говорят ми. Този, здравият, сочи ръката ми и вика нещо, лае насреща ми – не го знам какво казва.

Аз вдигам едната ръка и му викам “тел”. Той пак лае. “Тел”, викам. Ама като не знам как е “тел” на английски! Черният, той по-добродушен ми се стори, към него се обръщам – “тел”, викам. А на рамото му, една радиостанция жужи нещо, приказват му оттам. Той понавежда глава, слуша, ама очите му в мене.

По-младото момче го изпратиха да отбие пътното платно до мантинелата, бурканите на полицейската кола се въртят, автомоблите нали, прави ми впечатление, веднага намаляват скорост, движението около нас рязко се забави.

Полицайката пристъпва към мене, говори ми и тя нещо, ама като не разбирам. Соча аз къмто квартала на баира – искам да кажа, че съм на гости на Радослава, защото тъй стана, че моята другарка в живота... ама както и да е... искам да обясня, че таз тел съм я намерил долу в дерето, не съм я откраднал да кажеш нещо, и ако трябва ще я върна. Подавам аз телта, викам си наум – айде холам за таз простата тел... 

И тогава чувам “Тате, татко”! Гледам - от другата страна на шосето, дъщерята, маха с две ръце ей тъй, до колата й, спряна отстрани на банкета. “Татко!”, вика. И аз вдигам ръце и аз й махам. Полицайката гледа дъщеря ми, гледа мен, гледа пак дъщерята, пак мен, гледа телта в едната ми ръка, мята глава към другата ми ръка, сочи с пръст и ми прави жест тъй, един вид - какво е туй, дето държа в нея.

–  Томато. – Вдигам аз тогава корена с червения домат високо във въздуха, вдигам го победоносно и викам, ама и дъщерята отсреща да ме чуе. – Томато. То-ма-то! Томато.

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

Време за опаковане

Скоро ще си тръгна и от този град

куфарът не трябва да е твърде тежък

вещите и хората заемат място

но една стена от мръсна стая

                                         със плакат на нея

едно петно от ягоди

и две-три цели вечери

                                         ако си взема

няма много да тежат и пречат

нито ще ги хване скенерът

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature
from the March 2017 issue: From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

March 2017
From the Edges of Europe: New Bulgarian Literature

from the February 2017 issue: International Graphic Novels: Volume XI

Reviewed by Kate Prengel

Frontier, the latest novel by the experimental Chinese writer Can Xue, in a straightforward and accessible translation by Keren Gernant and Chen Zeping, describes life in a border town. But what, exactly, does Pebble Town border? It’s far in the north of China, and literalists will at first conclude that Pebble Town is near the border with Outer Mongolia, but keep reading. There is such a constant thrum of magic in Pebble Town that, in fact, it seems to be set on the border with reality itself. Newcomers to Pebble Town struggle mightily to adjust to the town’s magic. The earth shakes and punches them when they sit down. A southern garden appears and disappears; walking out to find it, they are lost in a wasteland. The townspeople are subject to constant hallucinations. They see wolves in the marketplace and panic. They mistake snow leopards for sheep.

The story––to the extent that there is a story––is broken into long chapters, each from the perspective of a different character. There are some dozen characters. Among them, there are Nancy and Jose, a young couple from faraway Smoke City, who come to Pebble Town to work in the Design Institute. There’s Qiming, a middle aged janitor originally from Fish Village, who is fruitlessly in love with a Uighur beauty from the nearby mountain. There is Liujin, Nancy and Jose’s daughter and the only person born in Pebble Village––a true child of the frontier. And there is the director of the Design Institute, a nameless and fantastical personage who has risen from the dead to oversee the lives of Pebble Town’s people.

Some readers will be frustrated by Frontier’s lack of shape. The novel is jittery and the action is constantly stopping and starting. Characters set out to visit each other, only to find themselves in an unknown wilderness, whereupon they simply turn around and go back home. The director is at one moment a farmer, and in the next moment a piece of white cloth flapping in the wind. Much of the novel is a sort of montage, a series of brief, dreamlike scenes cobbled together.

Take Liujin’s visit to the mysterious Design Institute, late in the novel. She goes to the office where a family friend, an African named Ying, works. The room is dark. There is a string of skulls hanging from the ceiling making a racket. Ying tells her that they are the skulls of men who lost their lives to a malaria epidemic. Abruptly, Ying and Liujin go outside to visit a magical rock. They go inside and visit another office, where an evil wind sickens Liujin. Then back to the rock again, where they watch a man wrestle with a snake. Liujin gets on a bus and goes home.

Most of the scenes in Frontier work this way. There is no outcome. Nothing ever really happens, because the environment is constantly fading and transforming before people can impact it. There is not a lot of interaction in the novel. The lines between thought and speech are blurred, and there is no action to mediate between the two. So characters observe each other and speculate about each other’s inner life, but rarely seem to connect.

Liujin has a sort of suitor, an enigmatic man named Sherman. He visits her building’s courtyard and opens up a basket of croaking frogs. He comes to her stall in the market and fingers the cloth she’s selling. The two of them sit and drink tea together, but they never actually talk to each other, or touch each other. All is silence and possibility. The relationship never goes anywhere.

The town itself seems to tear apart connections between people. Nancy and Jose, the young people from Smoke City, are a close-knit couple before they arrive in Pebble Town. But after just a few days in the frontier town, they become strangers to one another, even as they remain strangers to the locals. Nancy quickly adapts to the rules of life in Pebble Town. She feels comfortable with the shifting landscapes and the taciturn people, while Jose is still confused. Here they are having lunch in the Design Institute’s canteen:

Nancy had bought her food and was sitting at a round table waiting for him. When he carried his food over there, he noticed that no others were sitting at this table, yet the other tables were crowded. ‘I think things are very well organized here,’ Nancy said quietly as she ate. She was satisfied. Jose thought, he and Nancy were becoming more and more distant from one another. Still no one had joined them by the time they finished eating. Everyone else was crushed together, and many people even stood as they ate. The director and the two of them were isolated in this canteen.

But just as Pebble Town separates people, it can bring them together. Soon after their arrival in Pebble Town, Nancy has a baby, Liujin. Liujin is an enchanting, precocious baby. She has a mesmerizing gaze. She is also very, very colicky. Nancy can’t bear the baby’s endless crying and flees to the Design Institute, where she buries herself in work, leaving Jose to raise the baby. Jose develops a strong bond with his daughter. Significantly, they bond over the stories that Jose tells Liujin, and their bond transforms the stories themselves.

The baby’s days began filling with happiness. Whenever Jose bent down to pick her up and tell stories, she kicked her little feet happily in the cradle. And so father and daughter, faces touching, kept on talking. The baby was still babbling broken syllables, but with time they became more and more focused and enchanting. These snatches of syllables stimulated Jose’s thinking. Bit by bit, he felt he no longer controlled his own narration: more and more blanks appeared in his stories. He loved this new narrative style: these stories filled with blank spaces were both simple and a little hard to explain.

Jose’s narrative style might just as well be Can Xue’s. This novel’s stories, filled with blank spaces, are both simple and a little hard to explain. Maddening and endlessly demanding, Frontier is at its best when we read slowly and with great patience, when we listen to it the way we might listen to a maddening, endlessly demanding but lovable child.

Like what you read? Help WWB bring you the best new writing from around the world.