Skip to content
Words Without Borders is an inaugural Whiting Literary Magazine Prize winner!
from the March 2017 issue

Tomato

ТОМАТО

 

11 юни, 2010

Аз се казвам Христо Христов Христов и съм тука на гости на дъщерята.  На дъщерята и зетя, де. Радослава се казва. Не зетя, а дъщеря ми. В Америка, в щат Калифорния живеят. Изкараха ми виза пролетта и ме докараха тук. Както и да е.

Започвам да си водя дневник в този тефтер – дъщерята ми го даде. Аз от отдавна все си мисля да си водя дневник, а все няма какво да пиша в него. Не че съм имал дневник, та да съм се чудел какво да пиша в него, нямал съм, но казвам и да бях имал – същата работа. Каквото имах за казване, все с Елена си споделяхме и съм нямал нужда да го пиша. Но Елена я няма вече. Затова и дъщерята ме прибра в Америка, защото моята другарка в живота, Елена, почина. Много ми е тежко и пиша в този тефтер сега, но ми е тежко. Няма да споменавам тука моята съпруга...

 

*

13 юни, 2010

Ще гледам да не пиша за Елена, защото като мисля за нея много се омъчнявам, а и ако някой човек един ден намери тоз тефтер и прочете каква жена беше Елена и на него ще му стане мъчно. За Елена. Не за мене. Мене – какво ми е – дъщерята ме взе тука, уж за да съм се поразасеял, незнамси какво. Не че ако беше ме повикала щях да откажа, ама все пак, друго е като те повика човек, а не така да ти изкара виза за една седмица и хоп в Америка. Ама...както и да е... не, че се оплаквам нещо.

 

*

14 юни

Зетят не е лош човек, ама не разбира от дума. Имам предвид – не разбира дума български. То не че аз разбирам американски, ама пък и не съм женен за Радослава. Аз нали, ако Елена не разбираше български, щях пък малко от малко да понауча какъвто там език говори. Жена ми е, нали. Ама както и да е. Искам да кажа – зетят не разбира български. Снощи, връща се той, ходил на магазина, носи едно-друго за ядене,  и аз, нали, помагам му да ги нареди, взел едни домати, оранжерийни де, не градински, каквито имахме ние – е-е-е, домат да ти види окото - като го разрежеш вътре – роса... ама както и да е. Та, викам на зетя, викам му “домат”. Той вика “томато”. Аз пак “домат”. Той – “то-ма-то”. Дъщерята и тя “Томато е” – вика, татко. С “т”. “То-ма-то.” И аз, нали, викам си на ум, бай Христо, първа дума научи вече. Ама ме досрамя да я кажа на глас.  

 

*

17 юни

От два три дена не съм писал, ама защото дъщерята ми изваждаше сошъла. Сошъл, сошъл... а аз не знам какво е сошъл. Трябва – вика – да ти вадим сошъла – вика. Аз, право да си кажа, мислех, че ще ми вадят я мъдрец, я някой вътрешен орган. А то било номер. Сошъл е все едно ЕГН, ама по-друго. Моят сошъл излезе 273 – 02 – 5447. Много хубав. Нашият пръв автомобил “жигули”, с Елена го купихме през 1975 беше с регистрационен номер ВБ 5447. Много хубав номер. Много хубаво Жигули. Слонова кост. Имахме вноска за Лада, ама не изчакахме още две години и взехме Жигули-то. Не съжаляваме. Много спомени имаме с тази кола с Елена, с децата... Много ходехме, къде ли не съм ги водил.

 

*

Неделя,

Дъщерята ме води днес на църквата им. То е хем уж като църква, хем малко прилича на физкултурен салон. Всички, нали, прилично облечени, поздравяват се, възпитани хора, което си е. Седнахме. Отпреде човека им говори, те слушат. После четат от библиите, стават, сядат, пеят, държат се за ръце. А бе – уважителни хора, направи ми впечатление, което си е. След службата ме заведоха при попа им. То не е поп да кажеш като нашите, с калимявка, с брада както си е, ами едно младо момче с костюм. Гледа ме в очите, усмихва ми се, говори с дъщерята, кима. И вече, нали, като тръгваме, пита дъщерята нещо, подава си ръката и казва, на български – “довиждане”.  С акцент нали, ама чисто. Аз му стискам ръката и нали вече знам една дума – “томато”, ама пак ме досрамя да я кажа на глас. Да не излагам Радослава и зета, не за друго.

 

*

Август

Водя си дневник, защото няма с кого да седна една дума да си кажа. Дъщерята по цял ден на работа. Зетя като се върне гледа телевизор. Внучката пред компютъра. Пише си домашните. Много учи внучката. Значи такова свястно дете! Елена се казва, кръстиха я на баба й. И за нея отделно ще пиша. Но, много учи. На Радослава й викам – като майка ти, викам, Елена. Тя все нещо ще чете, все нещо ще се образова, ще учи. И така де.

*

 

Дъщеря ми, Радослава, работи в химическа лаборатория.

 

*

24 август

Със зетя днес ходихме на магазина с колата. Напазарихме, нали. Натоварихме багажника и като тръгнахме да излизаме от паркинга по едно време, нещо като изхърка отзад – хърррр. Спира зетя, слизаме, гледаме, бронята му отзаде виснала. Уж нова кола, пък... ама както и да е. Зетя взе да обикаля, обажда се на жиесем-а си на някого, чуди се, мае се. Викам, чакай, викам, недей да се притесняваш, ще оправим работата. Тръгвам да се оглеждам отстрани по паркинга по бордюрите, да намеря някоя тел и да вържа бронята – то нали се вижда откъде се е откачила, не е да кажеш да е нещо... Търся аз, търся, тука тел, там тел, няма тел никъде. Бре! Избиколих паркинга, отстрани покрай шосето – няма и няма тел. Викам си – как така, коскоджам’ти Америка – да няма тел. Ама прдодължавам, нали, не се отказвам аз, търся. Гледам обаче, зетя тръгнал подире ми с един обезспокоен вид. Викам му – тел търся. Той не разбира. Тел, викам търся. Той “уат”. “Уат” означава “какво” на английски, тази дума я знам също вече. Викам “тел”. И правя ей така с ръцете си, все едно че опъвам змия – “те-е-е-е-е-л”. Зетя не разбира. Гледам го – вади пак жиесема, пак се обажда, ама аз си знам моето – прекрачих мантинелата и почнах да ровя из шубраците наоколо – покрай мантинелите винаги ще излезе някоя тел. По нашия край – тел да искаш. Друго може всичко да е, ама тел има навсякъде. А тука и покрай мантинелите няма тел.

 

*

 

25 август

Значи, моят род е от Беломорска Тракия, тракийци сме. През 1914 година се изселват нагоре към Пазраджик и оттам – Добруджата.  По този въпрос отделно ще пиша. Ама пак си мисля сега... мене ме притесни тази работа вчера – каква ще е таз държава без тел?

 

*

Дъщерята днеска вика... татко...

 

*

26 август

Значи... тука мисля да пиша повече весели работи. От тъжни работи файда няма, а и аз не лошо не държа в себе си. А бе не е точно така – помня и лошото, ама защо да го приказвам?

 

27 август

Днес ме заведоха в центъра на града. Небостъргачи, коли, шумно... Което ми прави впечатление е, че няма бездомни кучета по улиците. Значи, бездомни хора има много – лежат по тротоарите, усукани с едни мръсни одеала, по едни разпрани кашони – лоша работа. Бездомни хора има, а кучета няма. Ама както и да е...

 

*

28 август, следобед

Навремето с Драган акордеониста... Имаше един Драган навремето, акордеонист. Така свири значи! Свиреше, де, искам да кажа. Отиде си Драган, без време си отиде. Той... а бе защо се сетих за Драган сега? Днес, много задушно времето.

 

*

Септември...

Изпратих значи детето до училището, което е на осемнайдет минути пеша, така нагоре се минава и после завиваш вдясно на кръстовището със светофара, оттам надолу и на две пресечки е. Та, оставих детето и на връщане, продължих още надолу по улицата – има едни много интересни дървета тук. От рода на секвоята са – много особени кори имат – сиво, кафяво, а гладки като делфинови кожи. Един път само съм виждал делфин, на Бяла, на самия бряг го беше изхвърлила водата – болен ли беше, ранен ли беше, стар ли беше – можеш ли разбра – едва мърдаше, но още жив. Та съм запомнил кожата му – гладка, нежна, сивкава. И тези кори на дърветата ми напомнят на кожата на тоз делфин. А и за Елена си спомних. Ама както и да е.

И вървя аз, полека лека, и съм стигнал до горната улица. И гледам една баба и един дядо – японци ли, китайци ли, не ги знам какви бяха, но от азиатската раса, и нали, вървят насреща ми по тротоара и, направи ми впечатление – възпитани хора, което си е, поздравиха така с глава, кимнаха ми. И аз поздравих, така с глава. Не че нещо, ама – хубаво ми стана, че поздравяват хората. Ама пак ми домъчня за Елена. Спирам да пиша за днеска.

 

*

8 септември

Оттатък училището има каньон. Снощи стана въпрос нещо и дъщерята вика каньона това, каньона онова. Аз, нали, интересно ми стана, питам я за тоз каньон, тя, спона ми се малко – далеч било, нямал съм бил работа там. Да не съм съм бил ходел, да не съм се бил объркал да не мога да се оправя и да се върна... Не ми стана хубаво, ама както и да е.

 

*

 

12 септември

Оставих сутринта детето на училище и тръгнах да се връщам. Ама не ми се прибира – какво да стоя вкъщи по цял ден.  И тръгнах пак по същия маршрут, полека лека. Пак срещнах японците, пак ми кимнаха, аз пак кимнах. Вървят бавно, един до друг, разхождат се. Какво ще правят хората, разхождат се. Те по пътя си, аз по пътя си... И тръгнах аз надолу, вървя ей тъй, ръцете си съм ги хванал отзад, едно време все се чудех на старите хора дето вървят тъй леко пригърбени и с ръце на гърба, а ей ме на сега – и аз тъй се улавям – с ръце зад гърба. И уж си вървя, ама все се оглеждам за тел. Викам си – трябва да намеря тел, все някъде ще има тел в таз държава. Уредена държава уж, всичкото й наред, а една тел не можеш да намериш по улиците. И търся. Тел, тел, тел, тука тел, там тел – няма тел. Но закучих се аз. А като се закуча, няма отърване, Елена, навремето... ама стига все Елена да споменавам... както и да е. Та, стигнах и до каньона. Гледам така отгоре. Каньон, та каньон. А то, ако питаш мене е едно голямо дере. С храсталак, нискостеблени дървета, вижда се и бук така долу, но различен от нашия, по-дребен и листата му са корави и дребни. А бе – дере. Дере, дере, но е различно. Защото у нас в деретата селяните си хвърлят боклуците. И гражданите и те. Дерето, за нас е грозна работа. Помня, навремето, когато построиха новите блокове в нашето градче – “новите блокове” им викахме, те сега още така им викат, хем че са минали над трийсет години – та построиха новите блокове от другата страна на дерето. И хората от новите блокове си хвърляха боклуците в дерето.

Дойде ми на акъла сега таз работа с даскала... Резил. Ама , както и да е...

 

*

 

Зетя утре заминава в командировка. Така подразбрах.

 

*

18 септември

Оставих детето на училище и пак по познатия маршрут, полека лека, пак видях китайците(а може и японци да са хората), пак си кимнахме, усмихнахме се. На една възраст сме като гледам, ама те двамата се водят, по-лесно им е сигурно. Озеленен е квартала тука, прави ми впечатление, напояват всяка нощ, пръскат пръскачките вода цяла вечер, то ако не пръскат, всичко ще изгори.

И виждам на оградата на комшиите едно птиченце – прилича малко на нашия синигир, ама по-различно. Сиво, с много гладка, обла тъмна главичка и остра черна човчица, а с бяло коремче и дълга опашка. Спрях се на има-няма два метра и го гледам. И то ме гледа. И по едно време каза ей тъй:“цък”. Ама цялото му телце потрепери като каза “цък”. И пак - “цък”. По нашия край не са така дружелюбни сякаш птичетата. “Цък, цък, цък.“ И ме гледа с едно око. “Цък”. Аз се поогледах, поогледах и като се уверих, че няма никой наоколо и аз му казах “цък”. То “цък”. Аз “цък”. То “цък, цък”, аз “цък”, “цък”. После подхвръкна малко по- напред, пак “цък”. Аз – подире му, “цък”. То “цък”, прелети малко, аз – подире му – “цък”. И “цък” тук, “цък” там – гледам оказал съм се неусетно пред каньона. Птичето каза за последен път “цък” и изчезна.

Аз постоях, постоях, та като намерих една пътечка и хоп – надолу в каньона. Полека, полека, по стръмната пътечка, внимавам, нали, да не се изсуля, да падна... И – какво да видя – друга Америка. Едни сухи храсталаци, на нашия глог приличат, ама не е глог; по-надолу хвойнов храст, пак изсъхнал, ама познавам хвойната аз. Едни високи тръстики, като казвам високи имам напредвид три човешки боя високи, вятъра шуми в тях – “ш-ш-ш-ш-ш-ш”. Чуруликат птици, мухи бръмчат, въздуха различен, мирише на прахоляк, на селски път. Оставили са го, хората да си е каквото си е било открай време. Вървя аз по пътечката надолу, спускам се, спускам се и дишам по-начесто така, и сякаш се пообърквам знам къде се намирам – на село ли, в града ли, в Америка ли, у нас ли... Горе само на стотина метра – шосета, къщи, тротоари, коли. Тука – дивота. По някое време съм стигнал до едни върби – уж върби, ама пак различни от нашите – с по-дребен лист. Под върбите – едно кротко ручейче, църцори между камъните. Прегазих го аз и смело, смело – продължавам по пътечката. Тя пък взе да поизвива нагоре. По нея, по нея из прахоляка, докато стигнах до една железопътна линия. Замириса ми на релси, на влак, на Каспичан ми замириса. На Елена сестра й живееше в Каспичан и там ходехме да празнуваме Нова Година, та се присетих.  Значи, аз чувах отвреме навреме влакова свирка тука, питал съм и дъщерята през къде минава влака, ама тя вика, нито ме интересува вика, нито знам. Това са товарни композициии, тука, вика никой не се вози на влак. Защо, питам я няма да ползвате железопътен транспорт? Защото имали били коли. То пък едни коли, дето им висват броните, си викам аз, ама на ума си, на нея не й казах нищо. Както и да е. Намерих железопътната линия. Чакълът, направи ми впечатление не е бял като нашия, ами съставен от сиви и червеникави камъчки. И по едри от нашите. Продължих си аз по прашния пътя, той възвива така малко на север и продължава все успоредно покрай релсите.

И тогава гледам един участък, ограден с мрежа.  И си викам – тука вече дядо Христо, ти излезе късмета. Спуснах се аз и какво да  видя – покрай единия от коловете на мрежата – тел. Ръждясала тел, около два, два  и половина метра – таман колкото ми трябва, а и да остане. Много ме зарадва таз находка. Взех аз телта, понавих я на кравай и – да ме няма. Хубаво ама по едно време пътечката се разклонява на две. Коя да хвана, викам си, коя да хвана – хайде, викам, тази надясно и надолу. Стигнах пак един върбалак, а после и една рекичка – по-голяма от предишната. Повървях още малко покрай рекичката и таман взех да се оглеждам как да я прецапам и виждам какво? – един доматов храст. Не много голям, нито много малък, малко поовяхнал, ама здрав. Доматово растение. И на него – един домат. Домат! Истински домат. Брей как се зарадвах. Огледах се наоколо за още – викам да не съм попаднал в нечия градина – не. Не съм. Само този храст, кой знае как попаднал там в пустоща и се хванал, вързал, та и дал плод. Поседнах аз да почина и да му се порадвам на тоз дивак. Как си беше намерил място в дерето, хем до вода, хем по-настрани и на склон с югозападно изложение. Природа. Викам си, тоз нехранимайко да го извадя оттука, да го засадя на дъщерята отзад в градината из цветята – хич няма да се усети – дали ще се хване? И заетя като се върне от командировка – домат.

И не съм усетил как е минало времето и деня превалил баира отсреща. Дали нещо съм се поуморил, дали ме е хванало слънцето, не знам, може и изригвания да е имало, а тука като не разбирам какво казват по телевизора, не знам кога има, кога няма изригвания. Както и да е.

После вече помня само как съм пред една магистрала. Четири, пет платна в една посока, и още толкоз в другата. И коли фучат - фиу, фиу, фиу, фиу, много кола, много нещо. Чакам, чакам удобен момент. Викам си, бай Христо, трябва да я минеш тая бела, да се прибереш в къщи, докато не се е върнала дъщерята. Ама сигурно всички коли и те така си мислят – да се приберат в къщите си, при техните си дъщери. Фиу, фиу, фиу. Поемам аз дъх, прескачам мантинелата и бегом. Бре, как стигнах до средата, не знам. Фиу, фиу, фиу. А големите тирове като избучат – буу, буу, буу – аха да ме издухат. Ама нали стигнах героически аз до средата на магистралата, прекрачих мантинелите и зачаках – викам си и до отсрещната страна ще го докарам. Колко дълго съм стоял там – пак малко ми се губи. После чувам сирени и гледам две полицейски коли – бурканите се въртят, мяу – мяу, говорят нещо по високоговорител, една полицейска кола спира от едната страна на мантинелата, другата от оттатъчната. Слизат полицаите, четирима на брой, единият много едър, чернокож, едно по-младо момче, друг на средна възраст, здрав такъв и гледа лошо, и една жена – тя още по-лошо гледа. Бре. И ме приближават така внимателно, говорят ми. Този, здравият, сочи ръката ми и вика нещо, лае насреща ми – не го знам какво казва.

Аз вдигам едната ръка и му викам “тел”. Той пак лае. “Тел”, викам. Ама като не знам как е “тел” на английски! Черният, той по-добродушен ми се стори, към него се обръщам – “тел”, викам. А на рамото му, една радиостанция жужи нещо, приказват му оттам. Той понавежда глава, слуша, ама очите му в мене.

По-младото момче го изпратиха да отбие пътното платно до мантинелата, бурканите на полицейската кола се въртят, автомоблите нали, прави ми впечатление, веднага намаляват скорост, движението около нас рязко се забави.

Полицайката пристъпва към мене, говори ми и тя нещо, ама като не разбирам. Соча аз къмто квартала на баира – искам да кажа, че съм на гости на Радослава, защото тъй стана, че моята другарка в живота... ама както и да е... искам да обясня, че таз тел съм я намерил долу в дерето, не съм я откраднал да кажеш нещо, и ако трябва ще я върна. Подавам аз телта, викам си наум – айде холам за таз простата тел... 

И тогава чувам “Тате, татко”! Гледам - от другата страна на шосето, дъщерята, маха с две ръце ей тъй, до колата й, спряна отстрани на банкета. “Татко!”, вика. И аз вдигам ръце и аз й махам. Полицайката гледа дъщеря ми, гледа мен, гледа пак дъщерята, пак мен, гледа телта в едната ми ръка, мята глава към другата ми ръка, сочи с пръст и ми прави жест тъй, един вид - какво е туй, дето държа в нея.

–  Томато. – Вдигам аз тогава корена с червения домат високо във въздуха, вдигам го победоносно и викам, ама и дъщерята отсреща да ме чуе. – Томато. То-ма-то! Томато.

Read more from the March 2017 issue
Like what you read? Help WWB bring you the best new writing from around the world.