Skip to content
Words Without Borders is one of the inaugural Whiting Literary Magazine Prize winners!
from the May 2015 issue

ГОРДА СТАРА ПЛАНИНА

След всяка национална катастрофа,
интелигенцията винаги съжалява, че е била с народа.

Из статия в либерално списание


 

Обществото постига хармония само в миговете на трагедии, пред лицето на смъртоносно събитие. И обратното, спонтанните празници, безгрижието и дори щастието, смущават. Следователно, на какво се радваме сега?

Из статия в либерално списание

 

Беше призори, когато се обадиха в областното управление. Казаха, че е станала катастрофа.

– Къде? – попита сержантът.

Връзката не беше чиста, от снега кабелите пропукваха. Като разбра какво му отговарят, вдигна вътрешния телефон. Разбуди в леглото младшия офицер, после обу ботушите и изтропа през дежурната стая. Вдигна и останалите и се зае да пали джипа. Един сънен старшина остана в дежурната и за да не заспи, почна да зарежда халостни патрони в пълнителите.

На разклона лейтенантът вече чакаше с цигара в устата. Веждите му бяха покрити със скреж, мустаците му също замръзнали. На върха им личаха кристалчета от мляко, което жена му беше успяла да налее на тръгване. Лейтенантът се качи в движение и дадоха газ. Линейката и кранът бяха потеглили нагоре преди тях. Катастрофата е станала на устието на дефилето, там, където мостът напуска тунела и минава край махалите. Каква точно катастрофа – още не можеше да се разбере. Влакът? Или откъснат фургон от въжената линия. Или свлачището, което продънва скатове гора по сипеите. Но беше рано още за пролетните бързеи, които подкопават почвата и измъкват корените на дърветата – тогава какво? Беше рано сутринта, беше рано да се каже. Някой задряма, клатушкайки се върху твърдата седалка. Други пушеха.

*

Веднага се вижда, че селото не е село точно и не е махала дори, а някакви скупчени къщи право върху отвесния хълм. Всяка е застъпена зад предната, крепят се по наклона. Зимно време основите им, изкопани в камъка, проскърцват. През отдушниците на оборите, тесни като бойници, и от прозорците на вторите етажи, се вижда една и съща гледка: бели елхи и извити хълмове. През зимата махалата се обезлюдява, а пътят става непроходим даже за тракторите. Местните спорят дали това е най-високото населено място на Балканите, но истина е, че е едно от най-непристъпните.

Полицаите пътуваха по същия този път, извит и стръмен. Всъдеходът със синята лампа ръмжеше и пръскаше миризма на нафта. Първо застигна линейката на областната болница. По-напред фучеше кулокранът и бълваше черен дизелов дим през прогорения си комин. Автоколоната събуди смут сред случайните зрители: стопанинът на помпената станция и един подивял от студа ловджия, който за втори ден преследваше ужасно упорит зимен заек.

Наблизо имаше и трети самотен пътник. Спукаше се напряко по просеките на склона, върху чудо на техниката, руската моторна шейна “Берьозка”. Той беше горският, а зад гърба му се клатеха четири прясно отрязани елхички с жилави зелени игли. Изпод веригите на шейната изскачаха фонтани рохкав сняг. Горски инженер и главен инспектор на райнонната лесничейска администрация – това беше титлата му. Сега слизаше от царството си, подсмърчаше, бършеше върха на носа си и от време на време удряше с ръкавица козирката на развързаната ушанка, за да изтупа полепналия сняг. Все още, вече седми ден, снегът продължаваше да вали. Инженерът зави рязко настрани, двата плаза на шейната заораха в пряспата. Отпусна ръчката на газта и се изправи. Провери елхичките, дали са вързани достатъчно здраво, заради тях се беше вдигнал рано сутринта. Двамата братовчеди го чакаха без дори да гасят двигателите на колите – щяха да грабнат елхичките и да хукнат обратно към големия град при изнервените си съпруги. Ще пекат свинско, ще наточат зелева чорба от мазетата на сивите си многоетажни къщи, ща напляскат децата и ще им вземат купените тайно фойерверки. Ще получат от вечно кривите си жени студена усмивка вместо благодарност. Да бият път по тъмно, до планината, през непроходими ледени шосета. Да врънкат там братовчеда да им насече елхички, най-хубавите. После да му благодарят гузно и набързо, да откажат чашката ракия в неизмазаната пристройка до оградата на занемарения ергенски двор. Понеже лесничеят жена още нямаше, за добро ли, за лошо ли, братовчедите не знаеха. “Ай, че шибана работа!”, изруга на глас горският, извади малкото шише и отпи. Беше смъкнал и други две елхички, ей така, да не би да му приплаче още някой. Опъна найлоновото въже и притегна товара. Дръпна още една глътка от шишето и прекрачи “берьозката”. Тогава видя колите – бяха се задали зад завоя и катереха наклона с буксуване. Звук още не се чуваше, снегът потапяше всичко в сипкава тишина.

В тишина като тази се чуват само скоковете на зайците. Заек наоколо наистина имаше, но той беше много хитър. Миризмата на машините го подгони нагоре по хълма, като му развали последния рунд от играта с ловеца. Защото заекът беше вече на път да се предаде, да се остави да бъде убит. Заешката съдба е съдба нелека и съдба внезапна. Нишката заешка е нишка двулична, защото е нишка езическа. Защото заекът се кланя на много богове и няма друг закрилник в гората, освен белия сняг. “Ех, съдба”, казваше си заекът, “изменливо е твоето име! Горчиво е твоето виме, с което ме кърмиш ти! Строга е ръката ти, галеща заешките ми уши. И твоето име е изменчиво, и моето. Би могло с буква само, с една единствена буква да се промени то. И целият ми облик с него. Ако бях не заек, а паек? Или ако бях баек? Ами ваек ако бях – щях ли по-малко да се вайкам за сиротната си горска съдба? Бих могъл и саек да бъда, като мъдрец някакъв източен. Или моторизиран и механизиран, като горския, с вериги и плазове, с болтове – гаек можех да съм! Но щастлив ли щях да съм? Щастлив ли съм аз? Щастлив ли съм сега?...” Когато подобни мисли налегнат сърцето на зимния заек, той току-виж намерил за привлекателна тая мисъл: да мине като на забавена лента през мерното поле на ловеца, с бавни изпружени движения, да разпери цялата си дължина пред обектива на мушката, и – щрак!... Но тук той сви дългите си бели ухи, пълни с рохкав сняг, и пое към билото. “Шаек, лаек, маек”, мърмореше си заекът. “Хаек – като някакъв хипопотам! Цаек, като някакъв китайски заек! Чаек – китайски заек пие чай!...” И отлепяйки крака от следите си, скри своята трътлеста опашка между борчетата.

*

Лесничеят отново отпи от лесничейското си шише, без да изпуска от поглед автоколоната: линейка, полиция, механизация (кулокрана). Два-три часа по-късно оттук щеше да мине и корубестата газка, която е мъчително дори да гледаш, а името й е “труповозката” – бивш хладилен камион с демонтирани агрегати. В каросерията са набутани плоскости, обковани в неръждавейка, със занитени отстрани брезентови колани за връзване на телата. Под алуминиевия таван виси изгоряла крушка. Труповозката е била камион за риба на развъдника в бившето ТКЗС, после хлебовоз към артелната на зенитното поделение над Смолни мост, а накрая – труповозка. И днес това е единствената й функция.

Машините се бореха с планината, снегът пращаше пунктирани стрели върху стъклата. Черни и ръмжащи, колите създаваха тревога. Лесничеят обърна шейната и подкара пряко през стръмните преспи. Пое успоредно. Забелязаха го. Полицейската джипка забави ход и спря. Обясниха му накратко каква е работата. Горският изруга, погледна си часовника, после развърза грубо елхичките. Натовари на тяхно място лейтенанта, натисна газта и хвана напряко по отвесните склонове. Скоро снежната мъгла скри силуета на шейната. Някъде в страни в гората пропука дърво и се срина под тежестта на белите си клони.

Вече горе, лесничеят и полицейският лейтенант огледаха мястото. Вагонът лежеше усукан и притиснат от всички страни. Опираше в заледения склон, откъдето филии лед се бяха откъснали и оголваха стърчащите от земята корени и ръбове камък. В другия край – две пречупени дървета, полегнали успоредно до корпуса, все едно подслушваха нещо вътре. Отгоре се трупаше сняг. Замръзнали на топки борови игли, дребни камъчета и лед, пресовани от свличането бели слитъци, кашата посипана върху железния корем на вагона. Обгорелите от сажди и масло части бавно се стапяха и потъваха в белотата. Приличаше на паднала в дерето статуя. Наоколо още се суетяха двама от местните. Не можеха да помогнат. Зад помътнелите стъкла виждаха висящите като обесени тела на пътници. Единия от селяните-спасители беше облечен в старо раирано соко, джобовете му натъпкани със сняг. Беше опитвал да пропълзи през строшения прозорец. Сега другият му помагаше да се изтупа от снега и да се навре отново в шубата. Бяха овчари, облечени в комбинации от работни дрехи и някогашни официални костюми. Настрани стояха захвърлени торбите им, край една шейна с дървени плазове, подобна на сандък. Вътре – каса хляб и няколко пластмасови туби за олио. Когато моторната шейна на лесничея застана над дерето, на ръба на тънкото като рекичка шосе, двамата размахаха ръце и почнаха да сочат пред себе си, сякаш новодошлите можеха да не видят вагона. По-късно, в мразовития следобед, снегът беше се превърнал в непрогледна пелена, а наоколо се изпълни с фигури. Запалиха лампите и прожекторите. Кулокранът опитваше отново и отново с жестоко скърцане, отекващо в телата на замръзналите дърветата, да повдигне вагона на куката си. Завързаните на разстояние кучета не спираха да вият продрано и пресекливо. Едните бяха дошли с притекли се на помощ ловци, други ги доведе военизираната охрана на кулата с телескопа. Накрая воят им стана нетърпим и лейтенантът нареди да ги махнат. Тогава и сигналът на радиото проби мъглата. Чуха се гласове в радиостанцията, през заглушаващите дипли на белите дерета. Беше градската група, която идваше като делегация, чак от столицата: един полицейски полковник, един майор с двама капитани и шофьор, лекари и линейки, микробус със затъмнени прозорци. Горският се разпсува, но вече беше късно – пътят по острите наклони долу беше безнадеждно задръстен с коли и хора. Тогава горският се покатери на най-високия завой. Оттук можеше да види жълтеникавите конуси на фаровете в ниското, пулсиращите кръгчета на сигналните лампи. Веднага му стана ясно: колите са затънали, не могат да помръднат. Кулокранът, който единствен би могъл да ги помести, беше заклещен тук на високото, между дерето и скалите. Наоколо снегът затрупваше останалите машини, спрели след мъчително буксуване. Лесничеят изтича по наклона, подхлъзна се, падна по задник, изпсува пак, и така, без да се вдига, се свлече до шейната. Запали берьозката, изви носа й, и нервно, с рискован завой обърна надолу. Цял час качваше един по един закъснелите столичани. Около мястото се образува тълпа. Някой беше запалил огън, от който миришеше на нафта, а над студения му пламък излитаха недогорели парцали и калчища.

*

Офицерът от столицата скръцна със зъби и скри часовника под маншета на ръкава си. Беше станало късно. Опита да размърда устни, но от това не излезе нищо, само усети остра болка от разпъването, лицето му замръзваше. Във вталения мундир, макар и с високи подплътени обувки, майорът усещаше, че първо краката, а после и цялото му тяло започват да треперят. Усещаше как кожата около носа и устата се втвърдява, въпреки мокрещите снежинки. Бледите лъчи на лампите и фаровете помътняваха във воала на снега. Другият офицер, полковникът беше се прибрал при охраната, горе до кулата на телескопа, и опитваше да се свърже по радиото с центъра, но неуспешно. Изглеждаше, че измъкването от този капан е невъзможно, машините бяха забити в преспите. Снегът не спираше, проходът се затваряше и към долината, и към селото. През тъмното се спускаше нещо като мека мъгла, от която надали щяха да излезат. Не и преди следващата сутрин.

Майорът от столицата поиска цигара. Почерпи го полицейският лейтенант, като дълго въртя почернял и напукан от студа палец върху колелцето на запалката. Майорът дръпна дим в гърдите си и се наведе към избития прозорец. Огледа черните пашкули на мержелеещите се вътре тела, недоверчиво, все едно очакваше някое от тях да трепне.

*

Ботев се виждаше най-напред, до сивото замръзнало стъкло, завит с черния си износен щифел. Ръцете му не бяха отпуснати, макар и тялото да се крепеше нереално във въздуха, обърнато надолу, висящо от тавана. Въпреки матовата пелена и пукнатините, се разпознаваше, че е той, по брадата. Седалката до Ботев беше празна. Зад него, с разрошен перчем от златисти коси, разсипани при преобръщането и падането, пръснати като разперено крило на птица – там беше Левски и на всички им беше трудно да го погледнат. Даже не видяха дали са отворени очите му, сини ли са. През пътеката, до Дякона бяха следващите двама, първият от тях с расо. Беше Паисий; едната ръка на отеца се проточваше към земята и там китката изглеждаше побеляла. Монашеската броеница беше паднала в прохода между седалките, но той не посягаше да си я прибере. До него – Бенковски с патрондаши и пистолетно ласе, препасано на шията. Ширитите замръзнали и изпънати като по невидима сила, вместо да се наклонят надолу от тежестта. Вляво имаше още познати лица, но накрая един силует като че се криеше – там, където стъклата бяха пръснати и прозорецът затискаше обелените камъни на острия скат. Майорът се наведе, не можеше да види кой е той, кой е там, най-открая, зад Волов и Стамболов. Напрегна се, издиша въздуха от гърдите си и се провря между седалките. Ръката на Паисий се залюля край рамото му, може би той го побутна, може би монахът го докосна с пръст или пък го благослови, но майорът не можеше да се обърне настрани, в тясното пространство и между строшените парчета стъкло като лед, лед като късове стъклен нож – изпразнените от въздуха гърди го заболяха, но трябваше да не диша дълбоко, ако иска да продължи. Промъкна се метър напред, издърпа едно разкъсано от падането знаме със зелен ширит и замръзнал лъв с вдигната лапа като преди скок – ето го непознатият силует в края. Майорът можеше сега да го види: беше легнал зад седалката. Или пък са просто купчина дрехи и няма никой там? Не, има някой. Револверът изскочи пред гърдите му, петлето щракна сухо и внезапно. Лицето на Левски, напрегнато, с болка от невидимата рана. По очите се видя напрежението на последните сили, но ръката стискаше револвера без трепване даже.

– Свобода или смърт! – изговори Апостолът.

Изстрелът изпращя, куршумът пръсна студения въздух някак със забавяне. “Свобода или смърт”, видя се и надписът на знамето, когато сгъстеният облак барутна пара разлюля закритото пространство. Гърдите на майора можеха да се пръснат и от изненадата, и от изстрела, от куршума и от топлината на ударната вълна под замръзналите копчета на униформата. Значи, най-отпред в редицата е бил някой двойник на Апостола, преоблечен за заблуда, в случай че се наложи да привлече удара. Значи онзи отпред не беше Левски, а само уловка, сянка със затворени очи. Офицерът разбра, че само със затворени очи Левски е можел да ги заблуди. Ако ги гледаше в упор, щяха да познаят по погледа и по синия цвят. Всички познават синия цвят на очите му. Сини като мъниста против уруки, очите на Васил Левски сега се затваряха или очите на офицера се затваряха. Във всеки случай, синият цвят на очите му примря и светлината постепенно угасна. Угасна и отражението й в снега.

*

Единият от софийските капитани диктуваше, а другият се мъчеше да записва в разграфената тетрадка. Буквите ставаха все неравни, сякаш правеше слалом с химикалката между петънцата от падащите по хартията снежинки. На никого тази процедура не беше любима, но всички знаеха – неизбежно е. Едно по едно телата трябва да бъдат описани. Вещите и документите – да се отделят настрани. Чак след това жертвите поемат нагоре, върху импровизирана носилка от платнище. На пътя, също така мъртва и сега вече с изгасен двигател, чака труповозката.

Read more from the May 2015 issue
Like what you read? Help WWB bring you the best new writing from around the world.