Skip to content
Words Without Borders is an inaugural Whiting Literary Magazine Prize winner!
from the May 2015 issue

АДВОКАТКАТА ОТ БАР „ДОЛИ”

Често посещаваше това свърталище на гангстери.

Да, беше си откровено свърталище на гангстери, каквото и невинно име да му измислеха. Казваше се „Доли” – един от стотиците софийски бардаци, където хората през вечер се избиваха за престиж и удоволствие.

Тя идваше заради адреналина, по който си падаше от малка (на 5 годинки отряза главата на една от кокошките на баба си с кухненския нож, след което се похвали на всички деца в забавачката), но и защото в бара за два-три часа изкарваше колкото средностатистически българин за няколко месеца. Тук бандитите се надпреварваха да замерят жените с пачки, особено след няколко линии кока.

Беше проститутка на свободна практика и имаше няколко полицая на разположение, които се грижеха за сигурността й. Казваше им: „моите бодита”, след което ги черпеше уиски и качествена дрога, но на тях им стигаше да седят на масата й. В нейно присъствие се чувстваха истински мъже и не я възприемаха като проститутка, напротив: компанията й ги караше да се чувстват специални. Защото освен че беше умна, тя беше хубава.

Хубост, похотливост и ум – тази комбинация силно привличаше служителите за борба с организираната престъпност, които бяха готови на всичко за една нейна усмивка.

Всякакви типове се влюбваха в нея непрекъснато, но тя успяваше да излезе от ситуацията без да ги засегне или, не дай си боже, да ги накара да я намразят. Движеше се по хлъзгавата повърхност ловко и предпазливо. „Като азиатска пантера е”, възхищаваха се няколкото й приятелки.

Предишният собственик дотам я боготвореше, че освен бара, кръсти на нейно име и кучето си – своенравна ротвайлерка с набито тяло. Застреляха го пред заведението с два куршума в гърдите и една контрола в главата. После дойде нов собственик, но името на бардака остана непроменено.

Доли учеше за магистър и изобщо не се притесняваше, че някой може да се досети за заниманията й извън университета. Напротив, смяташе работата в бара за изключително ценен опит на терен, още-повече че магистратурата й беше по гражданско процесуално право. Какво по-подходящо място да изучаваш характерите на бъдещите си клиенти?

Беше убедена, че светът рано или късно ще пропадне в ада, затова отсега искаше да е сред дяволите. „Да свиквам”, казваше на шега.

С течение на времето установи, че по-простичките бандити – онези от низините – са по-ларж и по-лесни за общуване, отколкото бандитите по върховете. Тях наричаше хвалипръцковци и презираше маниерниченето им. Това обаче не й пречеше да изучава и едните, и другите.

Експериментираше смело и чакаше късмета, който щеше да я отведе при голямата любов и големите пари.

Когато й останаше малко свободно време Доли влизаше в църквата, палеше свещи на Света Богородица и най-смирено я молеше за застъпничество пред Господ. Ако той вижда нещо нередно в това, което тя прави, нека да й прости и да не я наказва. Не смееше директно да му го каже, притесняваше се да не я отреже, затова прибягваше до посредничеството на Божията Майка.

Смяташе, че образованието е голяма измама и хората го използват предимно за да вършат глупости. Докато изкуството идва от Бога.  Затова си водеше дневник. Намеренията й бяха един ден да го издаде и той да стане бестселър. В емиграция, разбира се. Беше чувала добри думи за отношенията между автор и издател в Англия, за бързата възвръщаемост на вложените средства и ред други неща, важни за успеха и самочувствието на един писател. Но безспорният й фаворит беше Холандия. Посети я преди време и остана очарована от високите бели хора в ниската равна земя. Хареса духа им, това че могат да се шегуват за всичко, че пушат марихуана, когато и където им се пуши, че правят страхотно сирене, че двуетажните им къщи с малки дворчета са потънали в цветя, че магистралите им са истински и нямат нищо общо с българските, че наред с музей на Библията имат и музей на секса, че са люто нетърпими към показната фукливост и че съществува ред, какъвто дори в Германия не познават (тя обичаше реда и клиентите й го знаеха отлично).

А статуята на проститутката в Амстердам с надпис „Уважавайте проститутките по целия свят” я умили до сълзи. Фактът, че се намираше до най-старата църква в града, не я притесни. Двете институции задоволяваха човешки нужди: проституцията – на плътта, църквата – на духа и изглеждаше логично да са една до друга. Това беше нейното обяснение и то й стигаше.

Най-вече харесваше перфекционизмът на холандската система, която позволяваше на всеки издател да знае предварително колко продадени бройки от дневника на Доли ще има, още преди той да бъде отпечатан. Както и перспективата паричките да не се бавят.

Всъщност Доли беше небикновена жена и това се забелязваше още при първа среща с нея.

Малко след полунощ в бара влезе брадясал тип с походката на Майкъл Корлеоне, следван от четирима бабаити с черни очила и ръце в джобовете. Застанаха до едно от сепаретата, което беше заето от други също толкова брадясали, но не дотам бабаити и им казаха да се разкарат, защото това сепаре било тяхно. Онези опитаха да се обяснят, но тези извадиха ръцете си от джобовете и след кратък, но изпълнен с драматизъм физически контакт, онези се оттеглиха.

„Корлеоне” седеше отстрани и наблюдаваше действията на своите придружители, без намерение да се намесва. Накрая вдигна очилата на челото си и с широка всеопрощаваща усмивка зае място в опразненото сепаре.

– Добре, момчета, кой какво ще пие – попита той с гласче на скопец,  който изумяващо контрастираше на черните очила и четинестата му физиономия.

Майкъл Корлеоне, който всъщност се казваше Мико, копнееше да го признаят за корав мъж. И понеже този копнеж не го напускаше, най-напред  стана боксьор, после треньор. Много скоро се оказа обаче, че за боксьор няма нужната смелост, а за треньор му липсва талант. Затова пък като наемен убиец му потръгна отведнъж. Убиваше от засада и така не се налагаше да влиза в пряк контакт с по-силните от него.

Имаше и друго: този човек обичаше властта във всичките й форми, и даваше мило и драго да я притежава. Най-сладка бе тръпката, която изпитваше при четене на криминалните колонки, където престъпници малтретираха безпомощните си жертви. Особено го възбуждаха садистичните сцени – развиваше ги в представите си до най-малки подробности, а себе си виждаше неизменно в главната роля.

За по-голям авторитет пред обществото се сдоби с докторска научна степен по иглотерапия, акупунктура и пулсова диагностика, купена за немалка сума, която същевременно служеше и за параван на истинските му занимания.

Всъщност Мико беше полуграмотен, но това не го притесняваше. Обичаше да цитира баща си, бивш учител по военно обучение, че грамотните са подривни елементи и тях само бой ги оправя и опъване. На баща му принадлежеше и уникалната по смисъла си историческа аксиома, че руснаците са форсирали Дунава с дървени надуваеми лодки.

Да не би босовете на сицилианската мафия да са били грамотни? Не, нали? Обаче всички са преуспели. Каква грамотност трябва, за да пречукаш някого в гръб? Никаква. Трябват единствено коварство и качествен патлак със заглушител. Ако към тях имаш и една докторска степен, берекет версин! – разсъждаваше Мико.

Принадлежеше към категорията хора, които се раждаха подлеци и с каквото и да се захванеха, неизменно свършваха при престъплението. Съзнаваше странния си чар на балкански мачо и го използваше спрямо жените методично, без скрупули и с ясно начертан план. Характерът му се отразяваше в очите: воднисти и жестоки.

В бара не разполагаха с много информация за него. Знаеше се единствено, че е въртял милионите на крупен руски мафиот, живеещ в Америка и че е лежал в унгарски затвор за съучастничество в убийство. Той обаче знаеше всичко за тях, както и за Доли: къде и какво учи, и как си изкарва парите.

– Такъв човек ти трябва на теб. Мацката и пари има, и връзки има, много е отворена, далеч ще стигне, може я прокурор да стане, я съдия, хем ще те вади от жегата, хем ще те храни и облича... – съветваше го негов приятел, с когото работеха заедно по някои спешни задгранични поръчки.

– Щом казваш – смехът на скопец прониза помещението, в което двамата се черпеха.

Доли не разбра кога се влюби – стана бързо и неочаквано. В момента, в който Мико Корлеоне извади масивна писалка със златно перо 18 карата и започна да рисува сърчица и маргаритки по ръцете й, тя усети тежест в слънчевия сплит, а по тялото й плъзнаха мравки. Нарече го „романтик”. По-късно „романтикът” я гърчеше в антрето на малкия й апартамент, късаше от нея дрехи и ги хвърляше на пода, а тя издаваше гъргорещи звуци, увила крака около кръста му.

– Аз съм селф мейд мен, моето момиче – втренчи се в нея мачото с поглед на койот, докато тя му сервираше кафето, и демонстративно разпери ръце. – С тези две ръце съм изработил всичко. И с ей тая глава тук – почука се по главата. – За да правиш пачки, трябва да си подготвен да убиваш. Аз съм подготвен, а ти, ако искаш да живееш с мен, трябва да си подготвена да ме спасяваш. Подготвена ли си да ме спасяваш?

– Ще ме подготвиш – погледна го тя предано в очите, хвана пръстите на ръката му и започна да ги целува един по един.

Назначиха я младши прокурор в столицата със застъпничеството на влиятелни измамници – бизнесмени и магистрати – стари нейни клиенти от бара. По същият начин получи и мястото на прокурор в градската прокуратура. 

Мико се премести да живее при нея. Отсъстваше с дни, после се връщаше изневиделица и започваха дълги среднощни запои. Докато един ден не изчезна, без да я предупреди.

Тази вечер господин и госпожа Цимерман даваха прием за каймака на виенското общество. Това беше един от начините да бъдат непрекъснато в пряк контакт с всичко, което си струваше да се знае. Правеха го няколко пъти в годината, а партитата им се обсъждаха дълго след тяхното приключване.

Няма да е пресилено ако кажем, че повечето от светските събития на този бляскав европейски град се случваха именно в салоните на огромното жилище на семейство Цимерман. Това се дължеше най-вече на госпожа Цимерман, която не се уморяваше да организира и забавлява многобройните гости. Разликата от трийсетина и повече години между нея и съпругът й само засилваше интереса към семейството на мултимилионера.

За предприемача, консервативен либерал, можеха да се кажат различни неща, в зависимост от това, кой ги казваше. Онези, които обитаваха квартирите на Цимерман (сред многобройните му дейности беше и отдаването под наем на стаи и апартаменти във Виена и други европейски столици) го наричаха арогантна свиня и мечтаеха да го видят мъртъв. С основание: дори ден някой да закъснееше с плащането на наема Цимерман нареждаше да изхвърлят вещите му през прозореца, да спрат тока и водата на нещастника и никакви молби не бяха в състояние да го трогнат. Пенсионери, инвалиди, самотни майки с деца… – не прощаваше на никого. Обичаше да казва, че не му пука за общественото мнение и затова е преуспял.

За други беше модел за подражание. Възхищаваха се на безпардонния начин, по който ръководеше бизнеса и младата си съпруга, и се надяваха един ден да станат като него.

– Имаш прекалено здрав и щастлив вид, това не е никак на хубаво –  заяде го още с влизането си бившата му съпруга, достолепна дама от артистичните среди.

– Така е, защото съм справедлив и честен, а честните хора са били винаги по здрави и по-щастливи от останалите – отвърна той с широка холивудска усмивка.

– Мошенико – изтупа тя с опакото на ръката си въображаемите прашинки от ревера на черния му смокинг, – ти можеш да си справедлив и честен единствено в ковчег – не спираше да го заяжда, без да подозира, че думите й ще се окажат пророчески.

Малко по-нататък настоящата госпожа Цимерман, в убийствена бяла рокля, комбинирана с колие със сини диаманти, омайваше компанията на неколцина политици и банкери. Видя ексъпругата и й махна с ръка. Тя отговори на поздрава.

– Виждам, че малката лисичка добре се оправя с парите ти – продължи бившата г-жа Цимерман с тон, в който внимателното ухо можеше да усети силна неприязън.

– Млада е, любвеобилна е, защо да не я поглезя. Пък и парите са ни дадени, за да ги харчим, нали така – разтегна докрай усмивката си господин Цимерман.

– Не мога да повярвам! Ти, който веднъж не остави бакшиш в ресторант...! Между другото наясно ли си, че твоята глезана ти слага рога, големи като на байкалски лос?

Този прием беше последният, който господин Цимерман даде за елита на Виена. Няколко седмици по-късно го намериха на улицата, застрелян с куршум в тила. Фактите, които разследването установи, бяха разтърсващи дори за най-хладнокръвните от обкръжението на известния предприемач.

Оказа се, че убийството е поръчано от любвеобилната съпруга, единствена наследница на Цимермановите пари и имоти. Младата жена  сметнала, че животът е твърде кратък,  за да чака господинът да умре от естествена смърт, и решила да ускори събитията. Уговорила любовника си, собственик на детективско бюро, да намери подходящ човек, който да свърши мръсната работа, и той намерил... българина Мико.

Тези подробности станаха известни след като вдовицата направи пълни самопризнания. Основната заслуга на бързото и успешно протичане на следствието беше на екссъпругата на покойника, която представи пред полицията своята версия за възможния поръчител на убийството и подозренията й се оправдаха.

Госпожа Цимерман и съучастника й бяха осъдени и вкарани в затвора, а българинът Мико беше обявен за международно издирване. Убеден от приятелката си Доли, че така ще е най-добре за него, той се предаде на българските власти. Тя напусна мястото си на прокурор в градска прокуратура, стана адвокат и пое защитата му.

– Ще ти издействам оправдателна присъда, скъпи, сигурна съм в това, както съм сигурна в името си – шепнеше Доли в ухото на своя любим наемен убиец, докато се чукаха в стаичката за свиждане.

– Ако не го направиш, ще те разкостя – шепнеше той на свой ред в ухото й.

На делото се появи като за сватба – нагизден от главата до петите. Белият костюм „Армани”, белите обувки „Берлути”, ризата, вратовръзката, чорапите... – всичко беше купено от Доли. 

Повдигнаха му  обвинение за убийство и прокурорът поиска 20 години лишаване от свобода. Доли пледираше, че нейният клиент е невинен, като обяви самопризнанията на Цимермановата съпруга (в които тя посочваше българина като извършител на злодеянието) за тенденциозни и несъстоятелни, както и че не е доказана никаква връзка между него и убития.

„Уважаеми г-н съдия, създава се илюзия, че трябва да се вярва на една неуравновесена жена, което може да доведе до съсипване на живота на моя довереник” – пламенно се обърна Доли към съдията, стара номенклатура, един от нейните постоянни клиенти. Същият беше известен сред съсловието като грижовен съпруг и баща на две деца, и макар някои да се досещаха за похожденията му, предпочитаха да си мълчат.

 

 

„Смятам, че най-правилното решение, което можете да постановите е, че клиентът ми е напълно невинен. По този начин ще докажете, че съдът в нашата държава служи единствено на справедливостта” – продължаваше пледоарията си адвокатката. След което изтъкна големия принос на любовника си в развитието на спорта.

 

 

Неочаквано обвинителят по делото беше сменен и на негово място назначиха жена, известна в юридическите среди като прокурорът с най-дългите бедра. Между себе си я наричаха „Дългия балдър” и беше на годините на Доли. Двете не се познаваха лично. Видяха се в съдебната зала и веднага се намразиха. Може би причината беше в поведението на обвиняемия, който заби лакоми очи в краката на прокурорката и повече не ги отмести.

Целият в бяло като самата невинност Мико попипваше от време на време възела на вратовръзката си, мърдаше последователно ту лявото, ту дясното си рамо, опъваше ръце напред и подръпваше маншетите на ризата, сякаш искаше да каже на прокурорката: ше те скъсам, куклооо!

На свой ред „Дългия балдър” усети приятни тръпки, които тръгваха от шията и плъзваха надолу, чак до мускулестите прасци на километричните й крака. Наглият и същевременно многообещаващ поглед на този брадясъл балкански субект възбуди женското й любопитство и я подтикна да поиска спиране на наказателното производство. Обоснова се с липсата на достатъчни доказателства и чистото съдебно минало на мачото.

Оттук нататък адвокатката и прокурорката започнаха да се надпреварват за Миковото благоволение, а самият той изглеждаше доволен-предоволен и не пропускаше да доразпали страстите на двете си  любовници, прескачайки ту при едната, ту при другата.

Докато един ден Доли не  реши да сложи нещата на мястото им.

– Време е да се определиш: или си с мен, или си с онази курва.

XX– Какъв ти е проблема, бебчо?

– Престани да ме наричаш бебчо. Знаеш, че мразя.

– И аз мразя да си тикаш носа, където не ти е работа.

– Да си тикам носа! Аз ли си тикам носа, която ти спасих задника и вместо "Армани" сега щеше да носиш затворническо райе? Аз ли... –очите й се напълниха със сълзи на яд и възмущение.

Мико извади дебела хаванска пура, запали я, пуфна два-три пъти, след което кръстоса крак върху крак и изкриви лицето си в насмешлива гримаса.   

– Успокой се. Направила си го, защото ме обичаш и много харесваш да те чукам. Нали много харесваш да те чукам? Харесваш ли да те чукам, а бебчо? – продължаваше да повтаря той и да пуфка с пурата. – Харесваш, знам, че харесваш. Но не ми отговаряш, защото си една ревнива кучка. Кажи, ревнива кучка ли си? 

Сама не разбра кога хвърли масивната кутия с пури. Уцели го в лицето и му сцепи веждата. Потече кръв, която напълни окото му и продължи да се стича надолу по бузата.

– Мъртва си! – изрева наемният убиец, като притискаше сцепената си вежда с една ръка, а с другата размахваше пурата във въздуха. – Убивам те и те излежавам, кучко! – продължаваше да реве раненият мачо.

– Кучка ли съм? Нали бях "бебчо". Защо не ми казваше, че съм кучка, когато ти купувах дрешки? Защото си неблагодарник. Ти не си никакъв мъж, а страхливец и убиец. Не знам защо се влюбих в теб.

– Не знаеш ли? Аз ще ти обясня. Защото такива като теб се влюбват в такива като мен – попи той кръвта от лицето си с покривката на масата, след което извади пистолет и го насочи към главата й. – А сега ще те застрелям, ама гола. Хайде събличай се, кучко! Сваляй всичко!

Нещо в погледа му й подсказа, че трябва да се подчини. Съблече се бавно, остави само бикините. Сетне го погледна в очите без да мига.

– И гащичките! 

Отново му се подчини.

Той взе стол, седна, изпружи крака напред и сложи пистолета върху коленете си.

– Бива те. За адвокатка даже много те бива. Повече те бива от прокурорката, няма майтап. На оная й дай само свирки да прави, докато ти можеш всичко.

– Хайде, стреляй, ако ще стреляш. Ако не, ставай и си отивай  –  каза Доли с изненадваща смелост и започна отново да се облича.

Мъжът се опули се, сякаш не вярваше на ушите си, продължи да я гледа още известно време, след което гласът му стана мазен и умилкващ:

– Шегувам се, бебчо. Как ще те застрелвам, като ти си най-ценното ми нещо на света. За къде съм аз без теб, нали така? Ти си ми талисмана на мен. Даже знаеш ли какво, мисля да се оженим, няма майтап, поръчал съм халки, остава да се платят, направил съм списък кой да дойде, кой да не дойде, обаче ще обещаеш, че повече няма да ме замеряш. Кажи, обещаваш ли?

– Обещвам – отговори тя, без да го погледне. 

– Ей така те искам! С теб двамата сме страхотна двойка и ти го знаеш, нали го знаеш?

– Знам го. А онази курва дали го знае?

– Кой, прокурорката ли? Изобщо не я мисли.

Няколко дни по-късно Доли го помоли да се качат на Витоша. Да идат на онези тайнствени скали, където двамата са ходили на пикник и той я е учил да стреля, а на нея много й харесвало и се е чувствала прекрасно.

Мико се отнесе към молбата на любовницата си благосклонно, още-повече че възнамеряваше да й поиска поредната голяма сума назаем. Пари, който никога не връщаше.

Гръмна го със собственото му оръжие. Стояха един до друг, тя се целеше в дървото отпред, но изведнъж рязко се извърна и го простреля в дясното слепоочие.

Изтри внимателно със снежнобяла кърпичка отпечатаците от дръжката на пистолета, сетне постави оръжието в ръката му. От вътрешния джоб на спортното яке, също купено от нея, извади писалката със златно перо 18 карата, с която някогашният романтик й рисуваше маргаритки по ръцете, и я взе за спомен.

Напусна мястото без да бърза, спокойна и вглъбена в себе си. 

На погребението стояха от двете страни на гроба, адвокатката и прокурорката, една срещу друга, с еднакъв черен тоалет и еднакви тъмни очила.

Политици, магистрати, босове от подземния свят и няколко кадъра на отдел ”Борба с организираната престъпност” поднасяха съболезнования. 

Започваше леко да пръска.

Самолетът на Луфтханза излетя по разписание. В ръчната чанта Доли носеше подвързан ръкопис, със заглавие „Адвокатката от бар „Доли”. Щеше да го чете по време на полета до Амстердам и да нанесе още някои корекции.

Реши да направи почивка, остави ръкописа настрана и започна да репетира наум срещата, която й предстоеше. Знаеше, че първото впечатление е много важно, затова старателно повтаряше отделни английски фрази, с които искаше да впечатли литературния агент още с кацането на летището. Ласкаеше се, че ето и тя, като всички сериозни писатели, вече има свой представител.

Агентът, българин по произход, емигрирал в Холандия преди трийсетина години, имаше сериозна репутация в литературните среди. Прие да я представлява заради „интелигентното и интригуващо четиво, което би се харесало на европейската аудитория” – така се изрази в разменената помежду им кореспонденция.

Истинската причина беше далеч по-проста: един неин възторжен почитател, бивше пиколо, бивш контрабанден играч и настоящ евродепутат, уреди връзката. – За да успееш където и да е, трябва да играеш на едро и със свои хора. Говорено е с човека, действай – каза той, докато й подаваше визитната картичка на литературния агент.

...

Погледна през илюминатора на самолета, който току-що се приземи. Видя модерната стъклена фасада на летище „Шипхол” и я обзе предчувствие за нови грехове в свят, който я чакаше, за да си поиска своето. Готова беше да му го даде.

Read more from the May 2015 issue
Like what you read? Help WWB bring you the best new writing from around the world.